Колежът свърши след точно четири седмици. Ех, колеж ли бе да го опишеш!
Раздадоха ни листчета, на които пишеше на кой кораб сме разпределени. За информация - корабите на компанията по това време бяха около 17, вече са 22.
Какъв рев настана! Аз не искам там, искам еди-къде-си! Като не искате - вкъщи!, отсече Роуина-та.
Бях истински щастлива, че се разделям със сандалите на Ленка! Урррраааа! ......
Да, ама не! Оказа се, че Ленка идва с мен. Казах ли ви аз за акулата и свирката.... Карък си бях и това си е!
Пуерто Рико. Успокоиха ни, че на летището ще ни чака агент на компанията. Ще чака, ама друг път! Пристигаме в десет вечерта. Четирима европейци в дивия юг. Гледат ни като жирафи в зоологическа градина. И ние тях. Почти обезумели от паника, понеже корабът отплава в 22:30. Дори не знаем къде е пристанището!! Ужас! Вдигат гангуейя половин час преди отплаване. Ха така! Все пак решаваме да си опитаме късмета. Почти се самоубиваме пред едно такси, за да спре и се наблъскваме вътре, заедно с куфари, чанти, раници, чадъри, торби и прочие придружаващи елементи, само и само да спестим време от товарене и разтоварване. Латинотата са ужасно мудни същества и могат да ти опнат нервичките до скъсване. Така и нашето момче. Свирка си човекът и хич не му пука! "Рррапидо, рррапидо, амигоооо!" крещим през пет минути, а онзи само премигва насреща, показва беззъба усмивка и продължава да си свирка. Иде ми да го удуша. Не ми се спи на улицата, та дори и в Пуерто Рико!
Стигаме до пристанището в 22:20. "Уеейййййт!" провикваме се към секюритито един през друг. Ами те само нас чакали! Качихме се и корабът отплава на минутата.
Настаниха ни с инструкции за програмата на другия ден и ни оставиха на мира. Слава Богу.
Изкъпах се и заспах. Като къпана!
Точно в 6:00 часовникът с ужасен пронизителен звук ми съобщава, че е време да изритам задника си от затоплените чаршафи. Следващият път ще те разглобя, гад недна!, заканвам се...
Имаме мийтинг. Шефът гледа злобно, установявам с едно такова неприятно предчувствие. Пак филипинец! Абе тези с какво ги поливат, та се нароили толкова много и толкова злобни?
Представя ни като новите колежанчета. Всички ни гледат с интерес. Пак съм с усещането, че съм жираф. 59 погледа, впити до един в нас. "Вие останете след мийтинга", нарежда със заповеднически тон филипиното. Йес, сър.
След срещата ни съобщава, че за нас нямало свободни места на този кораб и трябвало да чакаме три седмици, ама ако сме искали, можел да ни прати на друг кораб. Да си изберем. Ликувам! Избирам да замина. Не ме кефи тук. Филипиното не ме кефи.
Заминавам обратно за Маями. На кораба, където отивам, е и един весел агент от моя град. Ще има купон, потривам ръчички.
Е, купон определено имаше!!! Още на третия ден един тип ми се обажда по телефона и ме пита дали съм свободна довечера. "Не съм. А ти кой си?" питам невъзмутимо. " Хаха", чувам отсреща "този номер не ти ли е познат?" Шах! "Изобщо не ми е познат и ако не ми кажеш кой си, затварям!" надувам се аз. "Ами аз съм Пол. Шефът ти." Дран! Ченето ми падна. "А-а-а, ъ-ъ-ъ, хм, ок, шефе" смотолевям " разбрах кой си, ама не съм свободна довечера." Хич не ги обичам такива типове. Шефът е от Ямайка, да уточня, женен за филипинка.... Казах ви аз, поливат ги с нещо тях....
"Ами добре тогава, след малко ще мина да видя как върви работата" - и затвори! Еххх, каръшки късмет....
Идва шефът на проверка. Влиза в една кабина, оглежда и излиза. "Я ела за малко" вика ми. "Ти преди в коя компания си работила?" Поглеждам го странно - "Ами в никоя, аз нямам опит", изтърсвам. "И как така те взеха на работа?" продължава с въпросите Пол. "Ами питай г-н Смит" (г-н Смит е от хед-офиса в Маями, шеф на всички шефове в хотелската част и този, който проведе интервюто в България). Пол се усмихва накриво - "Да-да, ще го питам, че да ме прати вкъщи!" Твой проблем, мисля си.
Пол беше пич, въпреки всичко. Не правеше проблеми, стига работата да е свършена и да няма оплаквания. Ходеше с една от камериерките, "принцеса" Даяна, унгарка. Палавичка беше тази Даяна. Последно се понесе слух, че слязла на Бахамите и работи като танцьорка в бар. Живот, братче!!
На същият този кораб имаше и една колоритна личност - хърватката Рахела. Рахела беше уникална. На пръв поглед тромавичка, едра като кобила и много цапната в устата. Ама наистина много! Минава по коридорите, примерно, хваща един филипино за задника и започва да му обяснява, колко е секси. Филипиното се стресира, плюе си на петите и изчезва. И така с няколко филипино-та. Или сяда пред столовата и подсвирква на пичовете, намигва им съучастнически и ги подканва да слязат да разгледат кабината й. Питам я - Рахело, какво ти става??! "Абе нека и те да разберат, какво ни е на нас, жените!" Друга случка - насядали сме в тесните коридорчета между кабините, краката ни са препречили пътя. Минава индонезиец. Всички си дърпаме краката, за да мине, Рахела стои. И индонезиеца стои. Тя го гледа, той си гледа обувките. "Минавай, бе!" вика му. "Махни си краката". "Няма пък!" И той си стои. Рахела лекичко си дърпа краката, индонезиеца а-ха да тръгне, тя пак ги пуска. Той заковава - не смее да прескочи! Културата им такава и тя го знае. Държа го 10-ина минути, накрая го съжали, плесна го по дупето и го пусна. Човечето изхвърча на секундата! После я заобикаля отдалече. Ей такава беше наш'та Рахела - смахната до немай-къде, пуши като комин, пие и псува като каруцар. Страшна агитка бяхме с нея и румънката Елена. Рядко свястна румънка, бай дъ уей!
Смешно ми е сега, ама в началото ми се ревеше. Имам проблеми със ставането. Ай донт ду морнингс! Ама хич! И часовника ми реши да си бие отбой. Ей тъй, без да ме информира.
Събуждам се една сутрин, а той ми показва 9 часа. Апропо - смяната започва в 7. Ужас! Уволниха ме!, обличам се трескаво и вече рева. Обаждам се на Данте, втория шеф. "Данте, сори, не съм чула часовника..." "Спокойно, ключовете ти са в мен, ела и си ги вземи. Гостите ти още спят, няма страшно, никой не те е търсил. " Бре!! Данте бил пич! А казват, че индийците са подли. Ок, днес ми се размина... След два дни историята се повтаря! "Този път вече съм пътник!", говоря си сама и рева с глас. Данте ме чака на етажа горе, дава ми ключовете и ми вика - "След месец-два ще свикнеш, спокойно. Ама все пак гледай да си тук навреме."
На третата подобна случка Данте вече ме събужда. "Ела в кабината ми." Отивам аз, с пет реда сълзи и сополи. Данте отваря, поглежда ме и затваря. След малко се показва с една кошница с цветя. "Ето, за теб е." Поглеждам го втрещена. "Сега по-добре ли си?" Гледам още по-втрещена и реввам с цяло гърло. Аз очаквам заповед за уволнение, тоя ми връчва кошница с цветя! Е, повече такива случки нямаше... Купих си нов часовник.
