За сватбите и хората

По един от британските телевизионни канали тече риалити шоу със заговорническото име "Не казвай на булката". Схемата е следната - бъдещият младоженец организира цялото сватбено тържество - от избора на роклята до цвета на салфетките и всичко това без участието на булката. Тя е просто булка и е в блажено неведение до самия сватбен ден. Това на някои може да се стори истинска мечта, но в повечето случаи очакванията и претенциите хвърлят в тих ужас горкото момче, а момичето изпада в нервна криза.

В днешно време сватбите са комерсиални. Търси се най-хубавата рокля, най-блестящите обувки, най-добрия ресторант и всичко най-най, което в най-добрия случай изтънява джобовете до скъсване.. Освен това в търсенето се изгубват някои важни подробности, а именно - смисъла на сватбения ден. Не е в обсипаната с перли рокля, нито в чистотата на златото за пръстените, нито в излъсканите до блясък обувки на младоженеца, нито пък в белия кадилак и неговата перфектна украса. Къде е смисълът?

Искрено се забавлявах, когато една от булките във въпросното предаване искаше да е като "принцеса от приказките" на сватбата си. Бъдещия младоженец сигурно стопи солидна доза килограми, докато изпълни желанията на капризната особа. Интересното е, че през цялото време не спираше да говори за нея като за своята единствена принцеса, която заслужава всичко това. А междувременно "принцесата" нервно гризкаше нокти и уверяваше снимачния екип, че ако еди-какво-си не е както тя си го представя и ако "този идиот" оплеска работата, сватба няма да има. Pathetic! - бихте възкликнали, нали? Точно това направих и аз. Жалка картинка, откъдето и да я погледнеш. Защото сватбеният ден се е превърнал в шоу, реклама, модно ревю и какво ли още не, но не и в това, което трябва да бъде - един завет. Когато еуфорията си отиде, остават думите, които са си казали и според които трябва да живеят всеки ден оттук нататък. Всеки ден оттук нататък. Каква шега, а? Аз съм разведена. А също и много от моите приятели. Сигурна съм - много и от техните приятели. Сватбите не са това, което бяха. Думите не струват, колкото един завет. А сватбите струват хиляди. Колко жалко, нали?

Да работиш на кораб. Епизод 2.

Днес е първият ден от колежа. Колеж за кабинни стюарди и стюардеси. Странно ли ви звучи? И на мен, ама нямам избор.
Докато си мия зъбите, се опитвам да игнорирам нетърпимата воня, която се носи от сандалите на съквартирантката ми. Ленка. Див агент е тази чехкиня Ленка. При това с британски акцент. И аз прихващам покрай нея.
Или климатикът не работи, или вонята се усилва с всяка минута, мисля си. " I am sorry, I know it's awful" виновно ме поглежда Ленка. Поне знаеш, казвам си наум.
Отвънка приятелката ми напира - айде, айде, няма да те чакам! И да не си забравиш папийонката! Да бе, папийонката. За първи път ми се налага да нося подобно нещо. Обличам колежанската риза, нахлузвам колежанската пола, слагам колежанската папийонка... и би трябвало вече да съм заприличала на една спретната колежанка. Огледалото е на друго мнение - ужасссс! Приличам на баба ми!!! Полата е три пръста под коленете. Ризата ми е голяма и виси. На чорапогащника междувременно се е пуснала бримка. Само папийонката стърчи в идеални размери. Примирявам се.
Хуквам по коридора - имам само пет минути да се ориентирам в лабиринта и да изкача хилядастоикаварнайсет стъпала, докато стигна до бара. Да, БАРА. По ирония на моряшката съдба с този бар ще свързвам най-вече изпитните листи и пронизващия поглед на филипинката Роуина.
Влетявам вътре с дълъг скок (онзи, Маринов ли беше, пасти да яде пред моето постижение!) и се озовавам веднага на столче пред масичка с името ми. Брей! Около мен само непознати физиономии. "Richard", пише на табелката на единия. Тъмничък един такъв, само очичките му светят. Сладур! "Hi, how are you? Nice to meet you, Nevena!" и ми показва ослепителни резци без нито един кариес! Уау, бързичък е тоя, мисля си и му хвърлям пренебрежителен поглед. Ама той продължава да ми се хили насреща! Ще го фрасна след малко... Пускам най-очарователната си усмивка. Тоя се захили още по-ентусиазирано! "Today we are going to work together." Бре, късмет! То при мене, или акулата е глуха, или свирката без топче....
Ето я въпросната Роуина. По-късно през смях ще я имитираме - просиииииййджууурс...с издадена напред долна челюст. Опитайте пред огледалото, ще разберете защо.
Сега обаче тя ни гледа страшно. И ние я гледаме. Нахално. Нали сме европейци!! Унгарци, чехи, словаци, поляци, литовци и българи. Българите сме най-много, силна агитка.
Роуина се представя. Тя ще ни води основните лекции, а Джо ще води допълнителните. Тоя Джо.. ама за него по-нататък.
Лекциите и досега са ми мъгла. Имаше някаква тъпа игра за запомняне на имената на другарчетата. Скука. Докато не се появи въпросният Джо. Южноафриканец. Отвори уста и ние легнахме под масите от смях. И така през цялата лекция. Бива си го! Ама по- ще го бива в някоя комедия. Казвам му го. "И във филм съм участвал" информира ме Джо-то. Кръстихме го мумията. "С Елизабет Хърли. Но докато се появя на екрана и нашите възкликнат - ето го Джо! - тя, ролята, свърши." Да, ама кой може да се похвали, че е участвал във филм с Лиз Хърли?! Мумията е образ безподобен.
Лекциите свършиха. Отиваме на обяд. Сега мога да поразгледам тук-там. По коридорите се разминавам с разни странни типове, които до един ми се хилят и ми викат "Hi, how are you?" А бе, к'во искате, бе, хора!!?? Дърпам се инстинктивно, гледам в обувките си и вървя като коч напред. Стигам столовата. Същата работа. Нареждам се на линията. Отвсякъде странните типове ми викат - здрасти, как си? А бе как да съм, бе! Гладна съм, разбрахте ли! Поглеждам ги накриво, измърморвам нещо под носа си и грубо им обръщам гръб.
Манджата си я бива на пръв поглед. Я, колко много пастички! Обичам пастички. Личи ми. Пълня една чиния с пастички и се омитам.
Така-а-а. Приключих с пастичките. След малко ще ни развеждат из кораба. Междувременно поредният тип е отнесъл една звучна... Ще се оплача за секшуъл харасмънт, мисля си. На лекцията ни казаха, че това си е сериозно обвинение и не се толерира.
Тръгваме из кораба. Все едно съм индианец в казино. Не запомних пътя за връщане. То магазини, барове, асансьори, булевард, (и казино има), библиотека, театър, басейни, пързалки... Ох, зави ми се свят! Връщайте ме!! Вместо това продължават да ме влачат, а Роуина продължава да обяснява нейните просиииийджууурс...! Тотална лудница.
На връщане ни прекараха по oтчайващо различен маршрут, така че изгледите за разгадаване на лабиринта съвсем се изпариха.
Най-после позната обстановка - в бара сме. Ама не за лекция, не-е-е...! А за по едно преди лягане. Роуина ни увещава да сме били разумни, да учим, вместо да висим в бара, и да се наспиваме. Добре, да, разбира се, ме'ъм! Онова "по едно" го ударихме неясно колко пъти, след което с Х-образна походка се добрахме до кабините. Споменах ли, че душовете са общи? Е, отделно за жени и за мъже.... разбира се. Но все пак си е фън някоя откачена рускиня да ти се напъха под душа, с извинението, че в нейния тече само студена вода... Иди обяснявай после, че харесваш мъже.
След душа навличаме пижамите. Пижама-парти щяло да има. Речено-сторено. Някой отнякъде извади шише ракия. Аз ракия не пия, ама питайте ме за колегите. Течността изчезна за отрицателно време. Щрак! Някой някъде пази спомена за първото ни колежанско пижама-парти. Насядали по земята (някои по скутове), със зачервени от недоспиване и препиване очи, по пижами и чорапи, разперили крака и ръце, запели с цяли гърло и-аз-не-помня-какво.
Секюрити-и-и-и!!! Кой с лазене, кой с подскоци, кой с плонж по пода - всички се втурнахме към кабините. Няма значение чия. Отвън - тишина и спокойствие, ние - ни лук яли, ни лук мирисали. Секюритито се повъртя, повъртя, каза нещо по радиостанцията и се изниза. Ние също - всеки по леглата. Аз - при вмирисаните сандали на Ленка. Boy, didn't I get lucky?!....