За сватбите и хората

По един от британските телевизионни канали тече риалити шоу със заговорническото име "Не казвай на булката". Схемата е следната - бъдещият младоженец организира цялото сватбено тържество - от избора на роклята до цвета на салфетките и всичко това без участието на булката. Тя е просто булка и е в блажено неведение до самия сватбен ден. Това на някои може да се стори истинска мечта, но в повечето случаи очакванията и претенциите хвърлят в тих ужас горкото момче, а момичето изпада в нервна криза.

В днешно време сватбите са комерсиални. Търси се най-хубавата рокля, най-блестящите обувки, най-добрия ресторант и всичко най-най, което в най-добрия случай изтънява джобовете до скъсване.. Освен това в търсенето се изгубват някои важни подробности, а именно - смисъла на сватбения ден. Не е в обсипаната с перли рокля, нито в чистотата на златото за пръстените, нито в излъсканите до блясък обувки на младоженеца, нито пък в белия кадилак и неговата перфектна украса. Къде е смисълът?

Искрено се забавлявах, когато една от булките във въпросното предаване искаше да е като "принцеса от приказките" на сватбата си. Бъдещия младоженец сигурно стопи солидна доза килограми, докато изпълни желанията на капризната особа. Интересното е, че през цялото време не спираше да говори за нея като за своята единствена принцеса, която заслужава всичко това. А междувременно "принцесата" нервно гризкаше нокти и уверяваше снимачния екип, че ако еди-какво-си не е както тя си го представя и ако "този идиот" оплеска работата, сватба няма да има. Pathetic! - бихте възкликнали, нали? Точно това направих и аз. Жалка картинка, откъдето и да я погледнеш. Защото сватбеният ден се е превърнал в шоу, реклама, модно ревю и какво ли още не, но не и в това, което трябва да бъде - един завет. Когато еуфорията си отиде, остават думите, които са си казали и според които трябва да живеят всеки ден оттук нататък. Всеки ден оттук нататък. Каква шега, а? Аз съм разведена. А също и много от моите приятели. Сигурна съм - много и от техните приятели. Сватбите не са това, което бяха. Думите не струват, колкото един завет. А сватбите струват хиляди. Колко жалко, нали?

Да работиш на кораб. Епизод 2.

Днес е първият ден от колежа. Колеж за кабинни стюарди и стюардеси. Странно ли ви звучи? И на мен, ама нямам избор.
Докато си мия зъбите, се опитвам да игнорирам нетърпимата воня, която се носи от сандалите на съквартирантката ми. Ленка. Див агент е тази чехкиня Ленка. При това с британски акцент. И аз прихващам покрай нея.
Или климатикът не работи, или вонята се усилва с всяка минута, мисля си. " I am sorry, I know it's awful" виновно ме поглежда Ленка. Поне знаеш, казвам си наум.
Отвънка приятелката ми напира - айде, айде, няма да те чакам! И да не си забравиш папийонката! Да бе, папийонката. За първи път ми се налага да нося подобно нещо. Обличам колежанската риза, нахлузвам колежанската пола, слагам колежанската папийонка... и би трябвало вече да съм заприличала на една спретната колежанка. Огледалото е на друго мнение - ужасссс! Приличам на баба ми!!! Полата е три пръста под коленете. Ризата ми е голяма и виси. На чорапогащника междувременно се е пуснала бримка. Само папийонката стърчи в идеални размери. Примирявам се.
Хуквам по коридора - имам само пет минути да се ориентирам в лабиринта и да изкача хилядастоикаварнайсет стъпала, докато стигна до бара. Да, БАРА. По ирония на моряшката съдба с този бар ще свързвам най-вече изпитните листи и пронизващия поглед на филипинката Роуина.
Влетявам вътре с дълъг скок (онзи, Маринов ли беше, пасти да яде пред моето постижение!) и се озовавам веднага на столче пред масичка с името ми. Брей! Около мен само непознати физиономии. "Richard", пише на табелката на единия. Тъмничък един такъв, само очичките му светят. Сладур! "Hi, how are you? Nice to meet you, Nevena!" и ми показва ослепителни резци без нито един кариес! Уау, бързичък е тоя, мисля си и му хвърлям пренебрежителен поглед. Ама той продължава да ми се хили насреща! Ще го фрасна след малко... Пускам най-очарователната си усмивка. Тоя се захили още по-ентусиазирано! "Today we are going to work together." Бре, късмет! То при мене, или акулата е глуха, или свирката без топче....
Ето я въпросната Роуина. По-късно през смях ще я имитираме - просиииииййджууурс...с издадена напред долна челюст. Опитайте пред огледалото, ще разберете защо.
Сега обаче тя ни гледа страшно. И ние я гледаме. Нахално. Нали сме европейци!! Унгарци, чехи, словаци, поляци, литовци и българи. Българите сме най-много, силна агитка.
Роуина се представя. Тя ще ни води основните лекции, а Джо ще води допълнителните. Тоя Джо.. ама за него по-нататък.
Лекциите и досега са ми мъгла. Имаше някаква тъпа игра за запомняне на имената на другарчетата. Скука. Докато не се появи въпросният Джо. Южноафриканец. Отвори уста и ние легнахме под масите от смях. И така през цялата лекция. Бива си го! Ама по- ще го бива в някоя комедия. Казвам му го. "И във филм съм участвал" информира ме Джо-то. Кръстихме го мумията. "С Елизабет Хърли. Но докато се появя на екрана и нашите възкликнат - ето го Джо! - тя, ролята, свърши." Да, ама кой може да се похвали, че е участвал във филм с Лиз Хърли?! Мумията е образ безподобен.
Лекциите свършиха. Отиваме на обяд. Сега мога да поразгледам тук-там. По коридорите се разминавам с разни странни типове, които до един ми се хилят и ми викат "Hi, how are you?" А бе, к'во искате, бе, хора!!?? Дърпам се инстинктивно, гледам в обувките си и вървя като коч напред. Стигам столовата. Същата работа. Нареждам се на линията. Отвсякъде странните типове ми викат - здрасти, как си? А бе как да съм, бе! Гладна съм, разбрахте ли! Поглеждам ги накриво, измърморвам нещо под носа си и грубо им обръщам гръб.
Манджата си я бива на пръв поглед. Я, колко много пастички! Обичам пастички. Личи ми. Пълня една чиния с пастички и се омитам.
Така-а-а. Приключих с пастичките. След малко ще ни развеждат из кораба. Междувременно поредният тип е отнесъл една звучна... Ще се оплача за секшуъл харасмънт, мисля си. На лекцията ни казаха, че това си е сериозно обвинение и не се толерира.
Тръгваме из кораба. Все едно съм индианец в казино. Не запомних пътя за връщане. То магазини, барове, асансьори, булевард, (и казино има), библиотека, театър, басейни, пързалки... Ох, зави ми се свят! Връщайте ме!! Вместо това продължават да ме влачат, а Роуина продължава да обяснява нейните просиииийджууурс...! Тотална лудница.
На връщане ни прекараха по oтчайващо различен маршрут, така че изгледите за разгадаване на лабиринта съвсем се изпариха.
Най-после позната обстановка - в бара сме. Ама не за лекция, не-е-е...! А за по едно преди лягане. Роуина ни увещава да сме били разумни, да учим, вместо да висим в бара, и да се наспиваме. Добре, да, разбира се, ме'ъм! Онова "по едно" го ударихме неясно колко пъти, след което с Х-образна походка се добрахме до кабините. Споменах ли, че душовете са общи? Е, отделно за жени и за мъже.... разбира се. Но все пак си е фън някоя откачена рускиня да ти се напъха под душа, с извинението, че в нейния тече само студена вода... Иди обяснявай после, че харесваш мъже.
След душа навличаме пижамите. Пижама-парти щяло да има. Речено-сторено. Някой отнякъде извади шише ракия. Аз ракия не пия, ама питайте ме за колегите. Течността изчезна за отрицателно време. Щрак! Някой някъде пази спомена за първото ни колежанско пижама-парти. Насядали по земята (някои по скутове), със зачервени от недоспиване и препиване очи, по пижами и чорапи, разперили крака и ръце, запели с цяли гърло и-аз-не-помня-какво.
Секюрити-и-и-и!!! Кой с лазене, кой с подскоци, кой с плонж по пода - всички се втурнахме към кабините. Няма значение чия. Отвън - тишина и спокойствие, ние - ни лук яли, ни лук мирисали. Секюритито се повъртя, повъртя, каза нещо по радиостанцията и се изниза. Ние също - всеки по леглата. Аз - при вмирисаните сандали на Ленка. Boy, didn't I get lucky?!....

Да работиш на кораб. Епизод 1. To work on a ship. Part 1.

Следните редове са писани преди три години и вече са публикувани на друго място, в друго време, но тъй като смятам това да е нещо като Официален Блог на Невена, тук ще публикувам всичко, което искам да бъде прочетено. Забавлявайте се!

Заветният договор е в плика, а пликът е в ръцете ми. Невероятно! Полетът ми за Маями е след две седмици. Трескаво прехвърлям в главата си споделените преживявания на моята приятелка. Бял кораб - черна работа, казвали моряците. Пука ми. Нали изчезвам оттук! Очите ми се насълзяват - ами детето??? Заради него е, то ще разбере, казвам си. Дали?!?!
И така, 13ти Септември 2002г. "Молим всички пътници за полет София-Париж да се отправят към гишето за проверка". За мен е! Ще видя Париж, градът на любовта. Нищо, че любовта на живота ми остана там някъде зад мен... по-скоро под мен.... Самолетът отлепи.
Стюардът е повече от мил - поръчахме... мартини ли беше или бейлис? И едното, и другото имат една цел - да те накарат да забравиш.
Три часа минаха като три минути. Париж е красив привечер!
Шарл Де Гол - най-огромното място, на което някога съм била! Отвсякъде се стичат потоци хора, говорещи всякакви езици, усмихват ти се разбиращо и те подминават. Ето го брат ми!! Спасена съм.
Обичам залезите, споменах ли? Сега обичам залезите в Париж. На бързи обороти, като във филм на Чаплин, обиколихме Айфеловата кула, подминахме операта, Триумфалната арка, спуснахме се по Шанз Елизе (да ме извинят франкофоните, ама знам как се пише само Je t'aime) и се прибрахме да спим. Утре в 5 е полетът за Маями.

Пак Шарл Де Гол... Тоя път сценарият ми е известен, мисля си.. Да, ама не! Километрична опашка при проверката. Все пак влизам в USA! Претърсват ме с онова устройство, после и ме опипват като за последно, събуват ми обувките, надничат в чорапите, смъкват ми колана, часовника, изтърсват ми монетите от джобовете... само под ноктите ми забравиха да проверят..! Имам късмета да летя само година след атентата срещу Близнаците.
Самолетът е огромен! Радвам му се като малко дете. Брей, че меки възглавнички! Я, радио! Със слушалки! Пък и телевизия имало...! Ц-ц-ц... Бай Ганьо тръгва из ... самолета. Тоалетната е малка, установявам. "Закопчайте коланите!", "Моля, върнете се на мястото си!" казва една мадама по високоговорителя с невероятно секси глас. Турбуленция. Малко се шашкам. Това нещо продължава. Шашкам се малко повече..!.. Тресе ли, тресе! Тъкмо да зажумя от страх и то взе, че спря. Пръстите ми са се впили в коляното на съседа ми. Извинявам се с тъпа усмивка. Отвръщат ми с още по-тъпа.
След 9 часа вече виждам Бахамите в далечината. Ех, каква красота! Маями е разграфено като шахматна дъска, мисля си. Приземяваме се.
Вървя километри, преди да стигна паспортните гишета. Нареждат ни в колона "crew". Като каторжници. Разпуснати, уморени, разрошени.. Около мен забелязвам непознат тип физиономии. Китайци??? Оказва се, че са филипинци и индонезийци. Все тая.
След няколко часа размотаване от гише на гише, вече му се вижда края. Удрят ми заветния печат и ... юруш! На багажната линия е пълен хаос, но все пак успявам да си дръпна куфара и раницата. Тръгвам към изхода.. ъ-ъ-ъм, оказва се, че това е вход.. обратно към асансьора, един етаж по-нагоре, обясняват ми. Полицаите тук са дружелюбни. Първото ми впечатление.
Излизам навън! Най-после свеж въздух! Да, ама не.. Въздухът е толкова свеж, колкото в оранжерия. Задух и влага! Ихаааа, палмиииии! Ех, палмички.... Ето това е, мисля си, да си във Флорида!

Остава ми да намеря автобуса на хотел "Мариот". Ето един! "Този е за Мариот - Даунтаун", казват ми. А, ето този трябва да е! "Това е Мариот-нещо-си, не е за теб", пак ме срязват. И така няколко пъти, докато накрая, след има-няма половин час пристига Мариот - Феърфийлд. Та-дааа! Бинго!
Хотелът си го бива! - мисля си, докато гледам как пиколото разтоварва багажа на някакви туристи... Влизаме вътре. Хладилник! Климатиците не се шегуват тук. Настаняват ни. Стаите са ... м-м-м разкошни! Голяма вана, голямо легло, големи прозорци, голям телевизор, голямо дистанционно... Сега разбирам, защо ги наричат грандомани тези американци. Я, ама леглата са страшно меки! Пробваме ги, както подобава - с няколко маймунски подскока и също толкова маймунски крясъци. Биват!
Следва разходка из хотела, плаж на открития басейн, вечеря, домашно парти (с ракия и шопска салата) и - най-после - сън! Но само 4 часа, защото автобусът за кораба е в 6 сутринта. Насядали на пейките зад хотела, сънени и някои все още махмурлии, очакваме чичо Сам да ни откара към нашия Рай. Не се заблуждавайте, това е само името на кораба и е абсолютна противоположност на действителността. Welcome to hell! Така посрещат "старите кучета". Корабът мирише странно, подът е железен и в него се разхождат странни типове, е първата ми мисъл. И втората. И всяка следваща. Докато не ни показаха кабините ни. Сега мислите ми се прескачат - мизерно!.. тясно!.. шумно!.. мръсно!.. Ох, къде се натресох!?? Поне има европейски контакти. Пускам си музика. Успокоява ме... Унасям се и сънувам как тичам към къщи, стигам пред вратата и започвам силно да блъскам - Върнах се-е-е-е!! - бам-бам-бам!....бам-бам-бам!... бам-бам.. Ставай, ще закъснееш...!!! Вратата на кабината се отваря с трясък, лампата светва и една ръка издърпва завивките ми... Оооооххххх.... почна се...!


ENGLISH VERSION

The sacred contract letter is in the envelope and the envelope is in my hands. Unbelievable! My flight to Miami is in two weeks. I hectically review in my mind all the experiences my friend had shared. White ship - dirty job, say the seamen.
I don't give a damn. I'm escaping this here! My eyes get wet with tears- what about my child??? I'm doing it for him, he would understand some day, I say to myself. Would he?!?!?
So, today is 13th of September. "Please all passengers for the flight Sofia-Paris make your way to the security-check". It's for me!
I am going to see Paris. City of love. It doesn't matter that the love of my life remains somewhere behind me.... rather underneath... The plane took off.
The steward guy was more than helpful - we ordered... was it martini or bayley's?? Both have one purpose - to make you forget.
Three hours passed as fast as three minutes. Paris is beautiful at dawn!
Charles-de-Gaulle - the hugest place I've ever been to! Streams of people flow from all sides, talking in different languages, smiling sympathetic at you and passing you by. There is my brother!! I am safe.
I love sunsets, did I mention? Now I love sunsets in Paris. In fast-motion, as if we were in a Chaplin's film, we explored the Eifel Tower, passed by the Opera, Arc de Triomphe, walked down the Champs-Elysee and then went to sleep. Tomorrow at 5 am is our flight to Miami...
......
Again Charles-de-Gaulle.. This time the scenario is well known, I think to myself. Yes but.. no! There is a mile long line at the security check-point. After all, I am entering USA! They check me with that strange machine, then they also pad me down like no tomorrow, they take my shoes off, peek into my socks, remove my belt, my watch, empty my pockets from the coins.... just under my nails they forgot to check! I am lucky to fly only a year after the attack against the Twin Towers.
The plane is H-U-G-E! I am happy like a child. Wow, the pillows are so fluffy! Oh, there is a radio! With headphones! There is TV, too! Well, well.... A redneck is exploring the plain.. The lavatories are small, I discover. "Fasten your seatbelts", "Please make your way to your seats" says a chick over the PA system with a very sexy voice. Turbulence. I freak out a little. That thing continues. I freak out a little more! It's shaking and shaking! I was just about to close my eyes, and it was over. My fingers are dug into my neighbor's knee. I apologize with a silly smile. He smiles back even sillier.
After nine hours in the sky I can see the Bahamas in the distance. Oh, what a beauty!! Miami looks like a chess-board! We land.
I walk miles before I get to the passport check desks. They line us up in the "crew" line. Just like convicts. Loose clothes, tired looks, disheveled hair.. I notice unfamiliar type of faces around me. Chinese?? They appear to be Indonesians and Philippinos.
After a few hours of walking from desk to desk, I can now see it's almost over. I'm given the sacred stamp and.... here I come, Miami! At the baggage claim the chaos reigns, but somehow I get to pull my luggage off the carousel. I make my way to the exit. Uhm.. it appears to be the entrance. Back to the elevator, one floor up, the cop explains. The police officers are friendly here. My first impression.
I am outside! Fresh air, finally. Yes, but.. no! The air is as fresh as in a greenhouse. Moisture and heat! Yaaayyy, palmtrees!!! Oh, my lovely little palmtrees... So this is it to be in Florida! There is one thing left - to find the shuttle that will take me to "Marriott hotel". There is one! "It goes to Marriott-downtown", some guy informs me. Ok, so, that one there! "This is Marriott-something-else, not for you" they cut my enthusiasm again. This scene repeated a few times until, finally, after half an hour the shuttle of Marriott-Fairfield arrives. Ta-daaa! Bingo!
The hotel is not so bad! - I think while watching how the errand-boy takes the luggage of some tourists... We enter the place. Ice-box! The A/C is not joking here. They accommodate us. The rooms are just perfect. Big bath, big bed, big windows, big TV, big remote-control... Now I see why they call  Americans megalomaniacs. Wow, the beds are so soft! We try them in the proper way - with a few monkey hops and the same monkey yells. They're good enough!
Next thing to do is walk around the hotel, sunbathe at the pool, dinner, room-party and last but also least - sleep!
Only 4 hours though because the shuttle to the ship leaves at 6 am.
Sitting on the benches behind the hotel, sleepy and still with that hangover, we await uncle Sam to drive us to our Paradise. Don't get deluded, this is just the name of the ship and it's the total opposite. Welcome to hell! This is how the "old dogs" greet us. The ship smells strange, the floor is made of iron, and all kinds of strange dudes are walking around, is my first thought. As well as the second one. As well as all that follow. Until they showed us the cabins. Now my thoughts are raving - miserable!...no room to swing a cat in there!.. noisy!... dirty..! Aahhh, how did I end up here?! At least there are European outlets in the cabin. I turn the music on. It makes me relax..I drop off to sleep and dream I am running back home. I get to the door and start banging on it really loud - I AM BACK!! I AM BACK!! - bang-bang-bang!...bang-bang.. "Get up, you are late!!" My cabin door opens with a crash, the light goes on and a hand pulls off my blanket... Aaaahhhh.....the show is on..!

..to be continued...