Днес е първият ден от колежа. Колеж за кабинни стюарди и стюардеси. Странно ли ви звучи? И на мен, ама нямам избор.
Докато си мия зъбите, се опитвам да игнорирам нетърпимата воня, която се носи от сандалите на съквартирантката ми. Ленка. Див агент е тази чехкиня Ленка. При това с британски акцент. И аз прихващам покрай нея.
Или климатикът не работи, или вонята се усилва с всяка минута, мисля си. " I am sorry, I know it's awful" виновно ме поглежда Ленка. Поне знаеш, казвам си наум.
Отвънка приятелката ми напира - айде, айде, няма да те чакам! И да не си забравиш папийонката! Да бе, папийонката. За първи път ми се налага да нося подобно нещо. Обличам колежанската риза, нахлузвам колежанската пола, слагам колежанската папийонка... и би трябвало вече да съм заприличала на една спретната колежанка. Огледалото е на друго мнение - ужасссс! Приличам на баба ми!!! Полата е три пръста под коленете. Ризата ми е голяма и виси. На чорапогащника междувременно се е пуснала бримка. Само папийонката стърчи в идеални размери. Примирявам се.
Хуквам по коридора - имам само пет минути да се ориентирам в лабиринта и да изкача хилядастоикаварнайсет стъпала, докато стигна до бара. Да, БАРА. По ирония на моряшката съдба с този бар ще свързвам най-вече изпитните листи и пронизващия поглед на филипинката Роуина.
Влетявам вътре с дълъг скок (онзи, Маринов ли беше, пасти да яде пред моето постижение!) и се озовавам веднага на столче пред масичка с името ми. Брей! Около мен само непознати физиономии. "Richard", пише на табелката на единия. Тъмничък един такъв, само очичките му светят. Сладур! "Hi, how are you? Nice to meet you, Nevena!" и ми показва ослепителни резци без нито един кариес! Уау, бързичък е тоя, мисля си и му хвърлям пренебрежителен поглед. Ама той продължава да ми се хили насреща! Ще го фрасна след малко... Пускам най-очарователната си усмивка. Тоя се захили още по-ентусиазирано! "Today we are going to work together." Бре, късмет! То при мене, или акулата е глуха, или свирката без топче....
Ето я въпросната Роуина. По-късно през смях ще я имитираме - просиииииййджууурс...с издадена напред долна челюст. Опитайте пред огледалото, ще разберете защо.
Сега обаче тя ни гледа страшно. И ние я гледаме. Нахално. Нали сме европейци!! Унгарци, чехи, словаци, поляци, литовци и българи. Българите сме най-много, силна агитка.
Роуина се представя. Тя ще ни води основните лекции, а Джо ще води допълнителните. Тоя Джо.. ама за него по-нататък.
Лекциите и досега са ми мъгла. Имаше някаква тъпа игра за запомняне на имената на другарчетата. Скука. Докато не се появи въпросният Джо. Южноафриканец. Отвори уста и ние легнахме под масите от смях. И така през цялата лекция. Бива си го! Ама по- ще го бива в някоя комедия. Казвам му го. "И във филм съм участвал" информира ме Джо-то. Кръстихме го мумията. "С Елизабет Хърли. Но докато се появя на екрана и нашите възкликнат - ето го Джо! - тя, ролята, свърши." Да, ама кой може да се похвали, че е участвал във филм с Лиз Хърли?! Мумията е образ безподобен.
Лекциите свършиха. Отиваме на обяд. Сега мога да поразгледам тук-там. По коридорите се разминавам с разни странни типове, които до един ми се хилят и ми викат "Hi, how are you?" А бе, к'во искате, бе, хора!!?? Дърпам се инстинктивно, гледам в обувките си и вървя като коч напред. Стигам столовата. Същата работа. Нареждам се на линията. Отвсякъде странните типове ми викат - здрасти, как си? А бе как да съм, бе! Гладна съм, разбрахте ли! Поглеждам ги накриво, измърморвам нещо под носа си и грубо им обръщам гръб.
Манджата си я бива на пръв поглед. Я, колко много пастички! Обичам пастички. Личи ми. Пълня една чиния с пастички и се омитам.
Така-а-а. Приключих с пастичките. След малко ще ни развеждат из кораба. Междувременно поредният тип е отнесъл една звучна... Ще се оплача за секшуъл харасмънт, мисля си. На лекцията ни казаха, че това си е сериозно обвинение и не се толерира.
Тръгваме из кораба. Все едно съм индианец в казино. Не запомних пътя за връщане. То магазини, барове, асансьори, булевард, (и казино има), библиотека, театър, басейни, пързалки... Ох, зави ми се свят! Връщайте ме!! Вместо това продължават да ме влачат, а Роуина продължава да обяснява нейните просиииийджууурс...! Тотална лудница.
На връщане ни прекараха по oтчайващо различен маршрут, така че изгледите за разгадаване на лабиринта съвсем се изпариха.
Най-после позната обстановка - в бара сме. Ама не за лекция, не-е-е...! А за по едно преди лягане. Роуина ни увещава да сме били разумни, да учим, вместо да висим в бара, и да се наспиваме. Добре, да, разбира се, ме'ъм! Онова "по едно" го ударихме неясно колко пъти, след което с Х-образна походка се добрахме до кабините. Споменах ли, че душовете са общи? Е, отделно за жени и за мъже.... разбира се. Но все пак си е фън някоя откачена рускиня да ти се напъха под душа, с извинението, че в нейния тече само студена вода... Иди обяснявай после, че харесваш мъже.
След душа навличаме пижамите. Пижама-парти щяло да има. Речено-сторено. Някой отнякъде извади шише ракия. Аз ракия не пия, ама питайте ме за колегите. Течността изчезна за отрицателно време. Щрак! Някой някъде пази спомена за първото ни колежанско пижама-парти. Насядали по земята (някои по скутове), със зачервени от недоспиване и препиване очи, по пижами и чорапи, разперили крака и ръце, запели с цяли гърло и-аз-не-помня-какво.
Секюрити-и-и-и!!! Кой с лазене, кой с подскоци, кой с плонж по пода - всички се втурнахме към кабините. Няма значение чия. Отвън - тишина и спокойствие, ние - ни лук яли, ни лук мирисали. Секюритито се повъртя, повъртя, каза нещо по радиостанцията и се изниза. Ние също - всеки по леглата. Аз - при вмирисаните сандали на Ленка. Boy, didn't I get lucky?!....
Saturday, October 29, 2016
Saturday, June 7, 2014
Да работиш на кораб. Част четвърта.
Изкарах 8 месеца на онзи кораб с Данте и Пол. И Люси, съгражданинът. С Люси станахме другарчета, пиехме заедно и си споделяхме мъките любовни. Ще ми липсваш, казвах му. Кой да знае, че пак ще пием заедно!
Мина ваканцията след първия договор. Пак качване. Тоя път с приятелката. Отиваме на кораб с име "Сензация". Каква радост! Дръжте се, идем!!
На втория ден се запознахме с двама индийци. Веселяци, пък и готини. Не знаеха те, какво чудо ги очаква..... С приятелката работихме до късно. От приказка на приказка с пасажерите, времето минава. Останалите са си легнали отдавна за следобеден сън, ние тъкмо сме приключили. Ами сега?! Скука ни е. Всички спят, тихо навсякъде... Че кой дава така - ние да работим, те да спят? Я по ред на номерата - минаваме по кабините и блъскаме с всичка сила по вратите на колегите (избирателно пропускаме по-злобните, че да не стане сакатлък). Индийците имаха навика да не си заключват вратата. Груба грешка! Нахълтваме вътре със замах, светваме лампата, дърпаме завесите на леглата и им гледаме сеира. Единият стреснато се надига, шибва си главата в горното легло и пак се трупясва автоматически. Започва да псува цветущо, отваря леко очи, озърта се замаян, вижда ни... и се облещва! Другият по подобен сценарий вече е на път да падне от горното легло. "Вие нормални ли сте, бе! Какви ги вършите??" "Айде, айде, обличайте се, ще играем карти." "Какви карти, бе??????" "Абе стига сте питали, обличайте се!" Малиииии, сега се питам как не са ни пребили тези момчета. Търпяха всеки ден подобен тормоз! Бяха започнали да се заключват, ама ... файда нема! Ние и двете сме Овен, познайте как се отказваме! Оправдавахме се, че ни е скучно. Един ден бяха в банята (сещате се - душовете са общи), ама пак забравили да заключат. Влязохме тихомълком в кабината им и заключихме отвътре.
Прибират се наш'те момчета, а-ха да влязат и ....ядец! "Абе, Рохан, ти ли заключи, я дай ключа!" "Не съм бе, нямам ключ!" Минутка тишина. "Познай кой е вътре!!!" викнаха и двамата в един глас. "Отваряйте!!" Ние си траем. Гадинки и половина. Да ни смачкаш направо от бой! "Отваряйте, бе! Ще извикаме шефа!" Опааа, вълшебната думичка! Шефа е приятел с единия, ама нас ни недолюбва. Отваряме с гузен поглед. "Откачалки!! Всички ли в България сте такива смахнати??!" Последва серия гъделичкане, дране, крясъци и бой с възглавници. Сладури бяха тез наш'те приятелчета, търпяха ни. Като си тръгваха, даже ревахме вкупом..... Ами с толкоз безсънни часове заради нас...
Тръгнаха си индийците. Започна драй-док. Драй-док е, когато ремонтират кораба на сухо.
Първият ден ни изкараха душичките през задниците! Работа като за световно! 18 часа работа, с почивки за обяд и вечеря. Как е, а? Обърнахме кабините с краката нагоре. Или по-точно с леглата нагоре. Щели да минават на другия ден да пръскат за паразити. Деба и паразитите! Счупихме се от гърч. На другия ден - тъпотия. Няма работа, ама нали трябва да се правим, че работим. Намърдваме се в една кабина всичките девет човека от нашия тийм. Образи и половина. Аз, приятелката, Люси философът, Моисей мислителят, Хосе (!) пичът, Казанова идалгото и още трима незапомнени. Приятелката ми и Хосе се дебнат вече 3 месеца. Той обаче ходи с една румънка. Явно румънката сериозно му е омръзнала, щом все гледа да е в нашата компания. И тъй - убихме 3 часа в тая кабина. Хосе и приятелката ми (С.) си хвърлят язвителни реплики, драпат се непрекъснато. "Абе я си идете в отделна кабина!" изтърсва Люси. "На С. й трябва един такъв като Хосе да я озапти, то иначе тя си е кучка..." И двамата млъкнаха. А сега де! С. ми хвърля многозначителен поглед - Ще го убия тоя Люси!
След три дни Хосе и С. се озаптиха взаимно. И като се заредиха едни купони - латино-българска дружинка, салса и бира. Половината бар беше зает само за нас всяка вечер. И ето ти на - капитана издава заповед да не се пуска друга музика в бара, освен тази, която пусне бармана. Италианска, разбира се. Тъй ли?! Направихме се на разсеяни и още същата вечер сме на същото място, по същото време, същите хора със същата музика. И хоп - пристига капитана-а-а-а..... Останалите затаяват дъх, даже бармана спря музиката, и очакват гръм и мълнии. Да, ама... капитанът дойде и се включи в салсата! Танци да видиш! Изкорахме народа! После никой не ни барна до края на драй-дока. Само ни се кланят отдалече. Една вечер тръгваме да излизаме във Фрийпорт, в последния ден от драй-дока. "Капитанът затвори гангуейя" съобщава надменно секюритито. Пък ние сме се наточили, гримирали, прически, едно-друго... Хосе и Моисей ще ни водят на китайски ресторант. Потънаха ни гемиите. Увесили носове, тръгваме към кабините. По пътя ни среща капитана. "Закъде така сте се приготвили??? Я какви сте хубави!" "Ами щяхме да излизаме, ама ти си забранил" поглеждаме го сърдито. "Тъй ли? Кой ви каза??" "Секюритито." "Я чакайте малко. Ало, чийф секюрити, след малко ще дойдат две дами, да ги пуснете. Ясно? Ок. - Айде, тръгвайте!" "Тенк ю, тенк ю, тенк ю!!! Бай бай!" хукнахме през глава - да не вземе да размисли! На Хосето и Моисей това им дойде множко, зяпнаха и се оставиха да ги повлечем с нас. На гангуейя секюритито пламнал от яд, ний пък минаваме с тържествена стъпка като генерали по червен килим. Това е то да си с връзки!!!
Мина ваканцията след първия договор. Пак качване. Тоя път с приятелката. Отиваме на кораб с име "Сензация". Каква радост! Дръжте се, идем!!
На втория ден се запознахме с двама индийци. Веселяци, пък и готини. Не знаеха те, какво чудо ги очаква..... С приятелката работихме до късно. От приказка на приказка с пасажерите, времето минава. Останалите са си легнали отдавна за следобеден сън, ние тъкмо сме приключили. Ами сега?! Скука ни е. Всички спят, тихо навсякъде... Че кой дава така - ние да работим, те да спят? Я по ред на номерата - минаваме по кабините и блъскаме с всичка сила по вратите на колегите (избирателно пропускаме по-злобните, че да не стане сакатлък). Индийците имаха навика да не си заключват вратата. Груба грешка! Нахълтваме вътре със замах, светваме лампата, дърпаме завесите на леглата и им гледаме сеира. Единият стреснато се надига, шибва си главата в горното легло и пак се трупясва автоматически. Започва да псува цветущо, отваря леко очи, озърта се замаян, вижда ни... и се облещва! Другият по подобен сценарий вече е на път да падне от горното легло. "Вие нормални ли сте, бе! Какви ги вършите??" "Айде, айде, обличайте се, ще играем карти." "Какви карти, бе??????" "Абе стига сте питали, обличайте се!" Малиииии, сега се питам как не са ни пребили тези момчета. Търпяха всеки ден подобен тормоз! Бяха започнали да се заключват, ама ... файда нема! Ние и двете сме Овен, познайте как се отказваме! Оправдавахме се, че ни е скучно. Един ден бяха в банята (сещате се - душовете са общи), ама пак забравили да заключат. Влязохме тихомълком в кабината им и заключихме отвътре.
Прибират се наш'те момчета, а-ха да влязат и ....ядец! "Абе, Рохан, ти ли заключи, я дай ключа!" "Не съм бе, нямам ключ!" Минутка тишина. "Познай кой е вътре!!!" викнаха и двамата в един глас. "Отваряйте!!" Ние си траем. Гадинки и половина. Да ни смачкаш направо от бой! "Отваряйте, бе! Ще извикаме шефа!" Опааа, вълшебната думичка! Шефа е приятел с единия, ама нас ни недолюбва. Отваряме с гузен поглед. "Откачалки!! Всички ли в България сте такива смахнати??!" Последва серия гъделичкане, дране, крясъци и бой с възглавници. Сладури бяха тез наш'те приятелчета, търпяха ни. Като си тръгваха, даже ревахме вкупом..... Ами с толкоз безсънни часове заради нас...
Тръгнаха си индийците. Започна драй-док. Драй-док е, когато ремонтират кораба на сухо.
Първият ден ни изкараха душичките през задниците! Работа като за световно! 18 часа работа, с почивки за обяд и вечеря. Как е, а? Обърнахме кабините с краката нагоре. Или по-точно с леглата нагоре. Щели да минават на другия ден да пръскат за паразити. Деба и паразитите! Счупихме се от гърч. На другия ден - тъпотия. Няма работа, ама нали трябва да се правим, че работим. Намърдваме се в една кабина всичките девет човека от нашия тийм. Образи и половина. Аз, приятелката, Люси философът, Моисей мислителят, Хосе (!) пичът, Казанова идалгото и още трима незапомнени. Приятелката ми и Хосе се дебнат вече 3 месеца. Той обаче ходи с една румънка. Явно румънката сериозно му е омръзнала, щом все гледа да е в нашата компания. И тъй - убихме 3 часа в тая кабина. Хосе и приятелката ми (С.) си хвърлят язвителни реплики, драпат се непрекъснато. "Абе я си идете в отделна кабина!" изтърсва Люси. "На С. й трябва един такъв като Хосе да я озапти, то иначе тя си е кучка..." И двамата млъкнаха. А сега де! С. ми хвърля многозначителен поглед - Ще го убия тоя Люси!
След три дни Хосе и С. се озаптиха взаимно. И като се заредиха едни купони - латино-българска дружинка, салса и бира. Половината бар беше зает само за нас всяка вечер. И ето ти на - капитана издава заповед да не се пуска друга музика в бара, освен тази, която пусне бармана. Италианска, разбира се. Тъй ли?! Направихме се на разсеяни и още същата вечер сме на същото място, по същото време, същите хора със същата музика. И хоп - пристига капитана-а-а-а..... Останалите затаяват дъх, даже бармана спря музиката, и очакват гръм и мълнии. Да, ама... капитанът дойде и се включи в салсата! Танци да видиш! Изкорахме народа! После никой не ни барна до края на драй-дока. Само ни се кланят отдалече. Една вечер тръгваме да излизаме във Фрийпорт, в последния ден от драй-дока. "Капитанът затвори гангуейя" съобщава надменно секюритито. Пък ние сме се наточили, гримирали, прически, едно-друго... Хосе и Моисей ще ни водят на китайски ресторант. Потънаха ни гемиите. Увесили носове, тръгваме към кабините. По пътя ни среща капитана. "Закъде така сте се приготвили??? Я какви сте хубави!" "Ами щяхме да излизаме, ама ти си забранил" поглеждаме го сърдито. "Тъй ли? Кой ви каза??" "Секюритито." "Я чакайте малко. Ало, чийф секюрити, след малко ще дойдат две дами, да ги пуснете. Ясно? Ок. - Айде, тръгвайте!" "Тенк ю, тенк ю, тенк ю!!! Бай бай!" хукнахме през глава - да не вземе да размисли! На Хосето и Моисей това им дойде множко, зяпнаха и се оставиха да ги повлечем с нас. На гангуейя секюритито пламнал от яд, ний пък минаваме с тържествена стъпка като генерали по червен килим. Това е то да си с връзки!!!
Monday, February 7, 2011
Да работиш на кораб. Част трета.
Колежът свърши след точно четири седмици. Ех, колеж ли бе да го опишеш!
Раздадоха ни листчета, на които пишеше на кой кораб сме разпределени. За информация - корабите на компанията по това време бяха около 17, вече са 22.
Какъв рев настана! Аз не искам там, искам еди-къде-си! Като не искате - вкъщи!, отсече Роуина-та.
Бях истински щастлива, че се разделям със сандалите на Ленка! Урррраааа! ......
Да, ама не! Оказа се, че Ленка идва с мен. Казах ли ви аз за акулата и свирката.... Карък си бях и това си е!
Пуерто Рико. Успокоиха ни, че на летището ще ни чака агент на компанията. Ще чака, ама друг път! Пристигаме в десет вечерта. Четирима европейци в дивия юг. Гледат ни като жирафи в зоологическа градина. И ние тях. Почти обезумели от паника, понеже корабът отплава в 22:30. Дори не знаем къде е пристанището!! Ужас! Вдигат гангуейя половин час преди отплаване. Ха така! Все пак решаваме да си опитаме късмета. Почти се самоубиваме пред едно такси, за да спре и се наблъскваме вътре, заедно с куфари, чанти, раници, чадъри, торби и прочие придружаващи елементи, само и само да спестим време от товарене и разтоварване. Латинотата са ужасно мудни същества и могат да ти опнат нервичките до скъсване. Така и нашето момче. Свирка си човекът и хич не му пука! "Рррапидо, рррапидо, амигоооо!" крещим през пет минути, а онзи само премигва насреща, показва беззъба усмивка и продължава да си свирка. Иде ми да го удуша. Не ми се спи на улицата, та дори и в Пуерто Рико!
Стигаме до пристанището в 22:20. "Уеейййййт!" провикваме се към секюритито един през друг. Ами те само нас чакали! Качихме се и корабът отплава на минутата.
Настаниха ни с инструкции за програмата на другия ден и ни оставиха на мира. Слава Богу.
Изкъпах се и заспах. Като къпана!
Точно в 6:00 часовникът с ужасен пронизителен звук ми съобщава, че е време да изритам задника си от затоплените чаршафи. Следващият път ще те разглобя, гад недна!, заканвам се...
Имаме мийтинг. Шефът гледа злобно, установявам с едно такова неприятно предчувствие. Пак филипинец! Абе тези с какво ги поливат, та се нароили толкова много и толкова злобни?
Представя ни като новите колежанчета. Всички ни гледат с интерес. Пак съм с усещането, че съм жираф. 59 погледа, впити до един в нас. "Вие останете след мийтинга", нарежда със заповеднически тон филипиното. Йес, сър.
След срещата ни съобщава, че за нас нямало свободни места на този кораб и трябвало да чакаме три седмици, ама ако сме искали, можел да ни прати на друг кораб. Да си изберем. Ликувам! Избирам да замина. Не ме кефи тук. Филипиното не ме кефи.
Заминавам обратно за Маями. На кораба, където отивам, е и един весел агент от моя град. Ще има купон, потривам ръчички.
Е, купон определено имаше!!! Още на третия ден един тип ми се обажда по телефона и ме пита дали съм свободна довечера. "Не съм. А ти кой си?" питам невъзмутимо. " Хаха", чувам отсреща "този номер не ти ли е познат?" Шах! "Изобщо не ми е познат и ако не ми кажеш кой си, затварям!" надувам се аз. "Ами аз съм Пол. Шефът ти." Дран! Ченето ми падна. "А-а-а, ъ-ъ-ъ, хм, ок, шефе" смотолевям " разбрах кой си, ама не съм свободна довечера." Хич не ги обичам такива типове. Шефът е от Ямайка, да уточня, женен за филипинка.... Казах ви аз, поливат ги с нещо тях....
"Ами добре тогава, след малко ще мина да видя как върви работата" - и затвори! Еххх, каръшки късмет....
Идва шефът на проверка. Влиза в една кабина, оглежда и излиза. "Я ела за малко" вика ми. "Ти преди в коя компания си работила?" Поглеждам го странно - "Ами в никоя, аз нямам опит", изтърсвам. "И как така те взеха на работа?" продължава с въпросите Пол. "Ами питай г-н Смит" (г-н Смит е от хед-офиса в Маями, шеф на всички шефове в хотелската част и този, който проведе интервюто в България). Пол се усмихва накриво - "Да-да, ще го питам, че да ме прати вкъщи!" Твой проблем, мисля си.
Пол беше пич, въпреки всичко. Не правеше проблеми, стига работата да е свършена и да няма оплаквания. Ходеше с една от камериерките, "принцеса" Даяна, унгарка. Палавичка беше тази Даяна. Последно се понесе слух, че слязла на Бахамите и работи като танцьорка в бар. Живот, братче!!
На същият този кораб имаше и една колоритна личност - хърватката Рахела. Рахела беше уникална. На пръв поглед тромавичка, едра като кобила и много цапната в устата. Ама наистина много! Минава по коридорите, примерно, хваща един филипино за задника и започва да му обяснява, колко е секси. Филипиното се стресира, плюе си на петите и изчезва. И така с няколко филипино-та. Или сяда пред столовата и подсвирква на пичовете, намигва им съучастнически и ги подканва да слязат да разгледат кабината й. Питам я - Рахело, какво ти става??! "Абе нека и те да разберат, какво ни е на нас, жените!" Друга случка - насядали сме в тесните коридорчета между кабините, краката ни са препречили пътя. Минава индонезиец. Всички си дърпаме краката, за да мине, Рахела стои. И индонезиеца стои. Тя го гледа, той си гледа обувките. "Минавай, бе!" вика му. "Махни си краката". "Няма пък!" И той си стои. Рахела лекичко си дърпа краката, индонезиеца а-ха да тръгне, тя пак ги пуска. Той заковава - не смее да прескочи! Културата им такава и тя го знае. Държа го 10-ина минути, накрая го съжали, плесна го по дупето и го пусна. Човечето изхвърча на секундата! После я заобикаля отдалече. Ей такава беше наш'та Рахела - смахната до немай-къде, пуши като комин, пие и псува като каруцар. Страшна агитка бяхме с нея и румънката Елена. Рядко свястна румънка, бай дъ уей!
Смешно ми е сега, ама в началото ми се ревеше. Имам проблеми със ставането. Ай донт ду морнингс! Ама хич! И часовника ми реши да си бие отбой. Ей тъй, без да ме информира.
Събуждам се една сутрин, а той ми показва 9 часа. Апропо - смяната започва в 7. Ужас! Уволниха ме!, обличам се трескаво и вече рева. Обаждам се на Данте, втория шеф. "Данте, сори, не съм чула часовника..." "Спокойно, ключовете ти са в мен, ела и си ги вземи. Гостите ти още спят, няма страшно, никой не те е търсил. " Бре!! Данте бил пич! А казват, че индийците са подли. Ок, днес ми се размина... След два дни историята се повтаря! "Този път вече съм пътник!", говоря си сама и рева с глас. Данте ме чака на етажа горе, дава ми ключовете и ми вика - "След месец-два ще свикнеш, спокойно. Ама все пак гледай да си тук навреме."
На третата подобна случка Данте вече ме събужда. "Ела в кабината ми." Отивам аз, с пет реда сълзи и сополи. Данте отваря, поглежда ме и затваря. След малко се показва с една кошница с цветя. "Ето, за теб е." Поглеждам го втрещена. "Сега по-добре ли си?" Гледам още по-втрещена и реввам с цяло гърло. Аз очаквам заповед за уволнение, тоя ми връчва кошница с цветя! Е, повече такива случки нямаше... Купих си нов часовник.
Раздадоха ни листчета, на които пишеше на кой кораб сме разпределени. За информация - корабите на компанията по това време бяха около 17, вече са 22.
Какъв рев настана! Аз не искам там, искам еди-къде-си! Като не искате - вкъщи!, отсече Роуина-та.
Бях истински щастлива, че се разделям със сандалите на Ленка! Урррраааа! ......
Да, ама не! Оказа се, че Ленка идва с мен. Казах ли ви аз за акулата и свирката.... Карък си бях и това си е!
Пуерто Рико. Успокоиха ни, че на летището ще ни чака агент на компанията. Ще чака, ама друг път! Пристигаме в десет вечерта. Четирима европейци в дивия юг. Гледат ни като жирафи в зоологическа градина. И ние тях. Почти обезумели от паника, понеже корабът отплава в 22:30. Дори не знаем къде е пристанището!! Ужас! Вдигат гангуейя половин час преди отплаване. Ха така! Все пак решаваме да си опитаме късмета. Почти се самоубиваме пред едно такси, за да спре и се наблъскваме вътре, заедно с куфари, чанти, раници, чадъри, торби и прочие придружаващи елементи, само и само да спестим време от товарене и разтоварване. Латинотата са ужасно мудни същества и могат да ти опнат нервичките до скъсване. Така и нашето момче. Свирка си човекът и хич не му пука! "Рррапидо, рррапидо, амигоооо!" крещим през пет минути, а онзи само премигва насреща, показва беззъба усмивка и продължава да си свирка. Иде ми да го удуша. Не ми се спи на улицата, та дори и в Пуерто Рико!
Стигаме до пристанището в 22:20. "Уеейййййт!" провикваме се към секюритито един през друг. Ами те само нас чакали! Качихме се и корабът отплава на минутата.
Настаниха ни с инструкции за програмата на другия ден и ни оставиха на мира. Слава Богу.
Изкъпах се и заспах. Като къпана!
Точно в 6:00 часовникът с ужасен пронизителен звук ми съобщава, че е време да изритам задника си от затоплените чаршафи. Следващият път ще те разглобя, гад недна!, заканвам се...
Имаме мийтинг. Шефът гледа злобно, установявам с едно такова неприятно предчувствие. Пак филипинец! Абе тези с какво ги поливат, та се нароили толкова много и толкова злобни?
Представя ни като новите колежанчета. Всички ни гледат с интерес. Пак съм с усещането, че съм жираф. 59 погледа, впити до един в нас. "Вие останете след мийтинга", нарежда със заповеднически тон филипиното. Йес, сър.
След срещата ни съобщава, че за нас нямало свободни места на този кораб и трябвало да чакаме три седмици, ама ако сме искали, можел да ни прати на друг кораб. Да си изберем. Ликувам! Избирам да замина. Не ме кефи тук. Филипиното не ме кефи.
Заминавам обратно за Маями. На кораба, където отивам, е и един весел агент от моя град. Ще има купон, потривам ръчички.
Е, купон определено имаше!!! Още на третия ден един тип ми се обажда по телефона и ме пита дали съм свободна довечера. "Не съм. А ти кой си?" питам невъзмутимо. " Хаха", чувам отсреща "този номер не ти ли е познат?" Шах! "Изобщо не ми е познат и ако не ми кажеш кой си, затварям!" надувам се аз. "Ами аз съм Пол. Шефът ти." Дран! Ченето ми падна. "А-а-а, ъ-ъ-ъ, хм, ок, шефе" смотолевям " разбрах кой си, ама не съм свободна довечера." Хич не ги обичам такива типове. Шефът е от Ямайка, да уточня, женен за филипинка.... Казах ви аз, поливат ги с нещо тях....
"Ами добре тогава, след малко ще мина да видя как върви работата" - и затвори! Еххх, каръшки късмет....
Идва шефът на проверка. Влиза в една кабина, оглежда и излиза. "Я ела за малко" вика ми. "Ти преди в коя компания си работила?" Поглеждам го странно - "Ами в никоя, аз нямам опит", изтърсвам. "И как така те взеха на работа?" продължава с въпросите Пол. "Ами питай г-н Смит" (г-н Смит е от хед-офиса в Маями, шеф на всички шефове в хотелската част и този, който проведе интервюто в България). Пол се усмихва накриво - "Да-да, ще го питам, че да ме прати вкъщи!" Твой проблем, мисля си.
Пол беше пич, въпреки всичко. Не правеше проблеми, стига работата да е свършена и да няма оплаквания. Ходеше с една от камериерките, "принцеса" Даяна, унгарка. Палавичка беше тази Даяна. Последно се понесе слух, че слязла на Бахамите и работи като танцьорка в бар. Живот, братче!!
На същият този кораб имаше и една колоритна личност - хърватката Рахела. Рахела беше уникална. На пръв поглед тромавичка, едра като кобила и много цапната в устата. Ама наистина много! Минава по коридорите, примерно, хваща един филипино за задника и започва да му обяснява, колко е секси. Филипиното се стресира, плюе си на петите и изчезва. И така с няколко филипино-та. Или сяда пред столовата и подсвирква на пичовете, намигва им съучастнически и ги подканва да слязат да разгледат кабината й. Питам я - Рахело, какво ти става??! "Абе нека и те да разберат, какво ни е на нас, жените!" Друга случка - насядали сме в тесните коридорчета между кабините, краката ни са препречили пътя. Минава индонезиец. Всички си дърпаме краката, за да мине, Рахела стои. И индонезиеца стои. Тя го гледа, той си гледа обувките. "Минавай, бе!" вика му. "Махни си краката". "Няма пък!" И той си стои. Рахела лекичко си дърпа краката, индонезиеца а-ха да тръгне, тя пак ги пуска. Той заковава - не смее да прескочи! Културата им такава и тя го знае. Държа го 10-ина минути, накрая го съжали, плесна го по дупето и го пусна. Човечето изхвърча на секундата! После я заобикаля отдалече. Ей такава беше наш'та Рахела - смахната до немай-къде, пуши като комин, пие и псува като каруцар. Страшна агитка бяхме с нея и румънката Елена. Рядко свястна румънка, бай дъ уей!
Смешно ми е сега, ама в началото ми се ревеше. Имам проблеми със ставането. Ай донт ду морнингс! Ама хич! И часовника ми реши да си бие отбой. Ей тъй, без да ме информира.
Събуждам се една сутрин, а той ми показва 9 часа. Апропо - смяната започва в 7. Ужас! Уволниха ме!, обличам се трескаво и вече рева. Обаждам се на Данте, втория шеф. "Данте, сори, не съм чула часовника..." "Спокойно, ключовете ти са в мен, ела и си ги вземи. Гостите ти още спят, няма страшно, никой не те е търсил. " Бре!! Данте бил пич! А казват, че индийците са подли. Ок, днес ми се размина... След два дни историята се повтаря! "Този път вече съм пътник!", говоря си сама и рева с глас. Данте ме чака на етажа горе, дава ми ключовете и ми вика - "След месец-два ще свикнеш, спокойно. Ама все пак гледай да си тук навреме."
На третата подобна случка Данте вече ме събужда. "Ела в кабината ми." Отивам аз, с пет реда сълзи и сополи. Данте отваря, поглежда ме и затваря. След малко се показва с една кошница с цветя. "Ето, за теб е." Поглеждам го втрещена. "Сега по-добре ли си?" Гледам още по-втрещена и реввам с цяло гърло. Аз очаквам заповед за уволнение, тоя ми връчва кошница с цветя! Е, повече такива случки нямаше... Купих си нов часовник.
Thursday, January 20, 2011
To work on a ship, Part 2.
Today is the first day of the college. The stateroom stewards college. Does it sound weird?! Yeah, I think so too but I have no choice.
Whilst brushing my teeth, I try to ignore the unbearable smell that comes from the sandals of my roommate, Lenka. What a wild berry is that Czech girl Lenka! Yet she has a British accent. I am catching it as well. Either the A/C isn't working or that smell goes stronger and stronger every minute, I think to myself. "I am sorry, I know it's awful" says Lenka and looks at me guilt-faced. At least you know it, I mumble.
Outside in the corridor my friend is getting anxious - c'mon, let's go, I am not waiting for you all day! And don't forget your tie-bow! Oh, yes, my tie-bow. First time for me wearing such thing. I put on the college-shirt, pull on the college-skirt, tie the college tie-bow ... and now I am supposed to look like a pretty spruce college girl. My mirror has a different opinion - terrible!! I look like my grandmother!!! My skirt reaches 2 inches below my knees, the shirt looks big on me and is hanging from all sides, my stockings ran a ladder in the mean time. Just my tie-bow looks perfect on me and bulges at ideal size! I have no choice but to accept those facts...!
I bolt for the stairs - I've got just 5 minutes to find my way in this labyrinth and climb the n-teen-hundred steps to the bar. Yes, the BAR. By an irony of the seaman's fate I am going to associate this bar mainly with the tests and the eagle eyes of Rowina, the Phillipino-girl.
I dash in with a long jump and immediately find myself on a chair at a desk with my name on it. Wow! I see only foreign faces around me. "Richard" says the badge of my neighbor. A dark dude with sparkling eyes. "Hi, how are you? Nice to meet you, Nevena!" says he and shows his nice white, cavity-free front teeth! Wow, this one is fast, I think to myself and glance disparaging at him. He, though, keeps grinning at me! I am going to give him a smack in a minute.. !
I grin back charming instead. The dude starts smirking even more enthusiastic: "Today we are going to work together!" What a luck! In my case either the shark will deaf, or the whistle will have no pellet...
Here comes the above mentioned Rowina. We were going to mimic her later with a laugh - proceeeeeeeedures - with the lower jaw going forward. Try it in front of the mirror and you'll see why! Now, though, she looks at us frightfully. We look at her, too. Impertinent. We are bold Europeans, after all! Hungarians, Czechs, Slovakians, Poles, Lithuanians and Bulgarians. Bulgarians are the biggest group. Rowina introduces herself. She is going to conduct the main class and Joe is going to train us in hospitality. That Joe... later I will write about him.
Those classes seem like a mist to me even now. There was some stupid remember-your-neighbor's-name game. What a bore ... until the Joe came around. South-African. He says just a word and we laugh our heads off. So it goes during the whole lecture. He is good at that! He will be better as a comedian, though. I tell him that. "I played in a movie" says Joe. "Starring Elizabeth Hurley. By the time I appeared on the screen and my parents yelled - here is our Joe!- the scene was over, though." Anyway, who can boast about being in a movie with Elizabeth Hurley?! This guy is such a nutty!
The class is over. We go for a lunch. Now I can look around. I pass by some strange dudes in the corridor. They all grin at me and say: "Hi, how are you?" What do you people want?? I back off instinctively, stare at my shoes and walk further like a ram. I reach the crew-mess. Same story. I line up at the buffet line. Dudes from all sides talk to me - hi, how are you? How do you expect me to be?! Hungry, that's how I am! Understood? I look at them askance, mutter something to myself and turn my back.
The meal looks good at first sight. Wow, so much pastry! I like pastry and you can tell. I fill up my plate with pastry and run off.
Sooo... I am done with the pastry. They are going to show us around the ship in a few minutes. In the mean time another guy has got a bad word from me. I am going to complain about sexual harassment! We've been told it is a serious charge on the ship and is not tolerated.
We head for a ship-tour. I look like a redskin in a casino. I didn't remember the way back. There are shops, bars, elevators, boulevard (casino as well), library, theater, pools, water-slides... Oh, I feel dizzy! Bring me back! They keep dragging me further instead and Rowina keeps explaining her "proceeeeedures"..! What a mess!
On the way back they lead us on a discouragingly different route, so my hopes to get familiar with the labyrinth went down the drain.
At last we are in a well-known place - the crew-bar. Not for a class though, not at all! We are going to have a drink before bed. Rowina advises us to be sensible, to study and get enough sleep instead of hanging out in the crew-bar. Yes, sure, of course ma'am!
We had that drink no-one-knows-how-many times and went with X-styled gait down to our cabins. Did I mention our showers were common? Well, separate for men and for women... of course. But still, it is fun to have a crazy Russian girl coming under your shower with the excuse there is just cold water running in hers... Try to explain to everyone then that you are interested in men!
We pull on the pajamas after shower. There is going to be a PJ-party. Said and done! Someone brought a bottle of vodka from somewhere. I don't drink vodka, but you may ask about my colleagues. The fluid was gone in no time. Click! Someone keeps a memory somewhere about our first college pajama party. Sitting on the ground (or on others' laps), with eyes red of drinking and not getting enough sleep, just with pajamas and socks on, legs and hands spread, we cry loudly I-don't-remember-which-song.
Securityyyy!!! Some crawling, some jumping, some sliding - everyone dash into the rooms. No matter whose room. Outside was nice and quiet, and we played innocent. The security guy just looked around for a while, said something over the walkie-talkie and sneaked out. We sneaked out too - each one to their own cabin. Me - to my roommate's smelly sandals. Boy, didn't I get lucky?!
Whilst brushing my teeth, I try to ignore the unbearable smell that comes from the sandals of my roommate, Lenka. What a wild berry is that Czech girl Lenka! Yet she has a British accent. I am catching it as well. Either the A/C isn't working or that smell goes stronger and stronger every minute, I think to myself. "I am sorry, I know it's awful" says Lenka and looks at me guilt-faced. At least you know it, I mumble.
Outside in the corridor my friend is getting anxious - c'mon, let's go, I am not waiting for you all day! And don't forget your tie-bow! Oh, yes, my tie-bow. First time for me wearing such thing. I put on the college-shirt, pull on the college-skirt, tie the college tie-bow ... and now I am supposed to look like a pretty spruce college girl. My mirror has a different opinion - terrible!! I look like my grandmother!!! My skirt reaches 2 inches below my knees, the shirt looks big on me and is hanging from all sides, my stockings ran a ladder in the mean time. Just my tie-bow looks perfect on me and bulges at ideal size! I have no choice but to accept those facts...!
I bolt for the stairs - I've got just 5 minutes to find my way in this labyrinth and climb the n-teen-hundred steps to the bar. Yes, the BAR. By an irony of the seaman's fate I am going to associate this bar mainly with the tests and the eagle eyes of Rowina, the Phillipino-girl.
I dash in with a long jump and immediately find myself on a chair at a desk with my name on it. Wow! I see only foreign faces around me. "Richard" says the badge of my neighbor. A dark dude with sparkling eyes. "Hi, how are you? Nice to meet you, Nevena!" says he and shows his nice white, cavity-free front teeth! Wow, this one is fast, I think to myself and glance disparaging at him. He, though, keeps grinning at me! I am going to give him a smack in a minute.. !
I grin back charming instead. The dude starts smirking even more enthusiastic: "Today we are going to work together!" What a luck! In my case either the shark will deaf, or the whistle will have no pellet...
Here comes the above mentioned Rowina. We were going to mimic her later with a laugh - proceeeeeeeedures - with the lower jaw going forward. Try it in front of the mirror and you'll see why! Now, though, she looks at us frightfully. We look at her, too. Impertinent. We are bold Europeans, after all! Hungarians, Czechs, Slovakians, Poles, Lithuanians and Bulgarians. Bulgarians are the biggest group. Rowina introduces herself. She is going to conduct the main class and Joe is going to train us in hospitality. That Joe... later I will write about him.
Those classes seem like a mist to me even now. There was some stupid remember-your-neighbor's-name game. What a bore ... until the Joe came around. South-African. He says just a word and we laugh our heads off. So it goes during the whole lecture. He is good at that! He will be better as a comedian, though. I tell him that. "I played in a movie" says Joe. "Starring Elizabeth Hurley. By the time I appeared on the screen and my parents yelled - here is our Joe!- the scene was over, though." Anyway, who can boast about being in a movie with Elizabeth Hurley?! This guy is such a nutty!
The class is over. We go for a lunch. Now I can look around. I pass by some strange dudes in the corridor. They all grin at me and say: "Hi, how are you?" What do you people want?? I back off instinctively, stare at my shoes and walk further like a ram. I reach the crew-mess. Same story. I line up at the buffet line. Dudes from all sides talk to me - hi, how are you? How do you expect me to be?! Hungry, that's how I am! Understood? I look at them askance, mutter something to myself and turn my back.
The meal looks good at first sight. Wow, so much pastry! I like pastry and you can tell. I fill up my plate with pastry and run off.
Sooo... I am done with the pastry. They are going to show us around the ship in a few minutes. In the mean time another guy has got a bad word from me. I am going to complain about sexual harassment! We've been told it is a serious charge on the ship and is not tolerated.
We head for a ship-tour. I look like a redskin in a casino. I didn't remember the way back. There are shops, bars, elevators, boulevard (casino as well), library, theater, pools, water-slides... Oh, I feel dizzy! Bring me back! They keep dragging me further instead and Rowina keeps explaining her "proceeeeedures"..! What a mess!
On the way back they lead us on a discouragingly different route, so my hopes to get familiar with the labyrinth went down the drain.
At last we are in a well-known place - the crew-bar. Not for a class though, not at all! We are going to have a drink before bed. Rowina advises us to be sensible, to study and get enough sleep instead of hanging out in the crew-bar. Yes, sure, of course ma'am!
We had that drink no-one-knows-how-many times and went with X-styled gait down to our cabins. Did I mention our showers were common? Well, separate for men and for women... of course. But still, it is fun to have a crazy Russian girl coming under your shower with the excuse there is just cold water running in hers... Try to explain to everyone then that you are interested in men!
We pull on the pajamas after shower. There is going to be a PJ-party. Said and done! Someone brought a bottle of vodka from somewhere. I don't drink vodka, but you may ask about my colleagues. The fluid was gone in no time. Click! Someone keeps a memory somewhere about our first college pajama party. Sitting on the ground (or on others' laps), with eyes red of drinking and not getting enough sleep, just with pajamas and socks on, legs and hands spread, we cry loudly I-don't-remember-which-song.
Securityyyy!!! Some crawling, some jumping, some sliding - everyone dash into the rooms. No matter whose room. Outside was nice and quiet, and we played innocent. The security guy just looked around for a while, said something over the walkie-talkie and sneaked out. We sneaked out too - each one to their own cabin. Me - to my roommate's smelly sandals. Boy, didn't I get lucky?!
Sunday, September 12, 2010
За сватбите и хората
По един от британските телевизионни канали тече риалити шоу със заговорническото име "Не казвай на булката". Схемата е следната - бъдещият младоженец организира цялото сватбено тържество - от избора на роклята до цвета на салфетките и всичко това без участието на булката. Тя е просто булка и е в блажено неведение до самия сватбен ден. Това на някои може да се стори истинска мечта, но в повечето случаи очакванията и претенциите хвърлят в тих ужас горкото момче, а момичето изпада в нервна криза.
В днешно време сватбите са комерсиални. Търси се най-хубавата рокля, най-блестящите обувки, най-добрия ресторант и всичко най-най, което в най-добрия случай изтънява джобовете до скъсване.. Освен това в търсенето се изгубват някои важни подробности, а именно - смисъла на сватбения ден. Не е в обсипаната с перли рокля, нито в чистотата на златото за пръстените, нито в излъсканите до блясък обувки на младоженеца, нито пък в белия кадилак и неговата перфектна украса. Къде е смисълът?
Искрено се забавлявах, когато една от булките във въпросното предаване искаше да е като "принцеса от приказките" на сватбата си. Бъдещия младоженец сигурно стопи солидна доза килограми, докато изпълни желанията на капризната особа. Интересното е, че през цялото време не спираше да говори за нея като за своята единствена принцеса, която заслужава всичко това. А междувременно "принцесата" нервно гризкаше нокти и уверяваше снимачния екип, че ако еди-какво-си не е както тя си го представя и ако "този идиот" оплеска работата, сватба няма да има. Pathetic! - бихте възкликнали, нали? Точно това направих и аз. Жалка картинка, откъдето и да я погледнеш. Защото сватбеният ден се е превърнал в шоу, реклама, модно ревю и какво ли още не, но не и в това, което трябва да бъде - един завет. Когато еуфорията си отиде, остават думите, които са си казали и според които трябва да живеят всеки ден оттук нататък. Всеки ден оттук нататък. Каква шега, а? Аз съм разведена. А също и много от моите приятели. Сигурна съм - много и от техните приятели. Сватбите не са това, което бяха. Думите не струват, колкото един завет. А сватбите струват хиляди. Колко жалко, нали?
Thursday, September 9, 2010
Да работиш на кораб. Епизод 2.
Днес е първият ден от колежа. Колеж за кабинни стюарди и стюардеси. Странно ли ви звучи? И на мен, ама нямам избор.
Докато си мия зъбите, се опитвам да игнорирам нетърпимата воня, която се носи от сандалите на съквартирантката ми. Ленка. Див агент е тази чехкиня Ленка. При това с британски акцент. И аз прихващам покрай нея.
Или климатикът не работи, или вонята се усилва с всяка минута, мисля си. " I am sorry, I know it's awful" виновно ме поглежда Ленка. Поне знаеш, казвам си наум.
Отвънка приятелката ми напира - айде, айде, няма да те чакам! И да не си забравиш папийонката! Да бе, папийонката. За първи път ми се налага да нося подобно нещо. Обличам колежанската риза, нахлузвам колежанската пола, слагам колежанската папийонка... и би трябвало вече да съм заприличала на една спретната колежанка. Огледалото е на друго мнение - ужасссс! Приличам на баба ми!!! Полата е три пръста под коленете. Ризата ми е голяма и виси. На чорапогащника междувременно се е пуснала бримка. Само папийонката стърчи в идеални размери. Примирявам се.
Хуквам по коридора - имам само пет минути да се ориентирам в лабиринта и да изкача хилядастоикаварнайсет стъпала, докато стигна до бара. Да, БАРА. По ирония на моряшката съдба с този бар ще свързвам най-вече изпитните листи и пронизващия поглед на филипинката Роуина.
Влетявам вътре с дълъг скок (онзи, Маринов ли беше, пасти да яде пред моето постижение!) и се озовавам веднага на столче пред масичка с името ми. Брей! Около мен само непознати физиономии. "Richard", пише на табелката на единия. Тъмничък един такъв, само очичките му светят. Сладур! "Hi, how are you? Nice to meet you, Nevena!" и ми показва ослепителни резци без нито един кариес! Уау, бързичък е тоя, мисля си и му хвърлям пренебрежителен поглед. Ама той продължава да ми се хили насреща! Ще го фрасна след малко... Пускам най-очарователната си усмивка. Тоя се захили още по-ентусиазирано! "Today we are going to work together." Бре, късмет! То при мене, или акулата е глуха, или свирката без топче....
Ето я въпросната Роуина. По-късно през смях ще я имитираме - просиииииййджууурс...с издадена напред долна челюст. Опитайте пред огледалото, ще разберете защо.
Сега обаче тя ни гледа страшно. И ние я гледаме. Нахално. Нали сме европейци!! Унгарци, чехи, словаци, поляци, литовци и българи. Българите сме най-много, силна агитка.
Роуина се представя. Тя ще ни води основните лекции, а Джо ще води допълнителните. Тоя Джо.. ама за него по-нататък.
Лекциите и досега са ми мъгла. Имаше някаква тъпа игра за запомняне на имената на другарчетата. Скука. Докато не се появи въпросният Джо. Южноафриканец. Отвори уста и ние легнахме под масите от смях. И така през цялата лекция. Бива си го! Ама по- ще го бива в някоя комедия. Казвам му го. "И във филм съм участвал" информира ме Джо-то. Кръстихме го мумията. "С Елизабет Хърли. Но докато се появя на екрана и нашите възкликнат - ето го Джо! - тя, ролята, свърши." Да, ама кой може да се похвали, че е участвал във филм с Лиз Хърли?! Мумията е образ безподобен.
Лекциите свършиха. Отиваме на обяд. Сега мога да поразгледам тук-там. По коридорите се разминавам с разни странни типове, които до един ми се хилят и ми викат "Hi, how are you?" А бе, к'во искате, бе, хора!!?? Дърпам се инстинктивно, гледам в обувките си и вървя като коч напред. Стигам столовата. Същата работа. Нареждам се на линията. Отвсякъде странните типове ми викат - здрасти, как си? А бе как да съм, бе! Гладна съм, разбрахте ли! Поглеждам ги накриво, измърморвам нещо под носа си и грубо им обръщам гръб.
Манджата си я бива на пръв поглед. Я, колко много пастички! Обичам пастички. Личи ми. Пълня една чиния с пастички и се омитам.
Така-а-а. Приключих с пастичките. След малко ще ни развеждат из кораба. Междувременно поредният тип е отнесъл една звучна... Ще се оплача за секшуъл харасмънт, мисля си. На лекцията ни казаха, че това си е сериозно обвинение и не се толерира.
Тръгваме из кораба. Все едно съм индианец в казино. Не запомних пътя за връщане. То магазини, барове, асансьори, булевард, (и казино има), библиотека, театър, басейни, пързалки... Ох, зави ми се свят! Връщайте ме!! Вместо това продължават да ме влачат, а Роуина продължава да обяснява нейните просиииийджууурс...! Тотална лудница.
На връщане ни прекараха по oтчайващо различен маршрут, така че изгледите за разгадаване на лабиринта съвсем се изпариха.
Най-после позната обстановка - в бара сме. Ама не за лекция, не-е-е...! А за по едно преди лягане. Роуина ни увещава да сме били разумни, да учим, вместо да висим в бара, и да се наспиваме. Добре, да, разбира се, ме'ъм! Онова "по едно" го ударихме неясно колко пъти, след което с Х-образна походка се добрахме до кабините. Споменах ли, че душовете са общи? Е, отделно за жени и за мъже.... разбира се. Но все пак си е фън някоя откачена рускиня да ти се напъха под душа, с извинението, че в нейния тече само студена вода... Иди обяснявай после, че харесваш мъже.
След душа навличаме пижамите. Пижама-парти щяло да има. Речено-сторено. Някой отнякъде извади шише ракия. Аз ракия не пия, ама питайте ме за колегите. Течността изчезна за отрицателно време. Щрак! Някой някъде пази спомена за първото ни колежанско пижама-парти. Насядали по земята (някои по скутове), със зачервени от недоспиване и препиване очи, по пижами и чорапи, разперили крака и ръце, запели с цяли гърло и-аз-не-помня-какво.
Секюрити-и-и-и!!! Кой с лазене, кой с подскоци, кой с плонж по пода - всички се втурнахме към кабините. Няма значение чия. Отвън - тишина и спокойствие, ние - ни лук яли, ни лук мирисали. Секюритито се повъртя, повъртя, каза нещо по радиостанцията и се изниза. Ние също - всеки по леглата. Аз - при вмирисаните сандали на Ленка. Boy, didn't I get lucky?!....
Докато си мия зъбите, се опитвам да игнорирам нетърпимата воня, която се носи от сандалите на съквартирантката ми. Ленка. Див агент е тази чехкиня Ленка. При това с британски акцент. И аз прихващам покрай нея.
Или климатикът не работи, или вонята се усилва с всяка минута, мисля си. " I am sorry, I know it's awful" виновно ме поглежда Ленка. Поне знаеш, казвам си наум.
Отвънка приятелката ми напира - айде, айде, няма да те чакам! И да не си забравиш папийонката! Да бе, папийонката. За първи път ми се налага да нося подобно нещо. Обличам колежанската риза, нахлузвам колежанската пола, слагам колежанската папийонка... и би трябвало вече да съм заприличала на една спретната колежанка. Огледалото е на друго мнение - ужасссс! Приличам на баба ми!!! Полата е три пръста под коленете. Ризата ми е голяма и виси. На чорапогащника междувременно се е пуснала бримка. Само папийонката стърчи в идеални размери. Примирявам се.
Хуквам по коридора - имам само пет минути да се ориентирам в лабиринта и да изкача хилядастоикаварнайсет стъпала, докато стигна до бара. Да, БАРА. По ирония на моряшката съдба с този бар ще свързвам най-вече изпитните листи и пронизващия поглед на филипинката Роуина.
Влетявам вътре с дълъг скок (онзи, Маринов ли беше, пасти да яде пред моето постижение!) и се озовавам веднага на столче пред масичка с името ми. Брей! Около мен само непознати физиономии. "Richard", пише на табелката на единия. Тъмничък един такъв, само очичките му светят. Сладур! "Hi, how are you? Nice to meet you, Nevena!" и ми показва ослепителни резци без нито един кариес! Уау, бързичък е тоя, мисля си и му хвърлям пренебрежителен поглед. Ама той продължава да ми се хили насреща! Ще го фрасна след малко... Пускам най-очарователната си усмивка. Тоя се захили още по-ентусиазирано! "Today we are going to work together." Бре, късмет! То при мене, или акулата е глуха, или свирката без топче....
Ето я въпросната Роуина. По-късно през смях ще я имитираме - просиииииййджууурс...с издадена напред долна челюст. Опитайте пред огледалото, ще разберете защо.
Сега обаче тя ни гледа страшно. И ние я гледаме. Нахално. Нали сме европейци!! Унгарци, чехи, словаци, поляци, литовци и българи. Българите сме най-много, силна агитка.
Роуина се представя. Тя ще ни води основните лекции, а Джо ще води допълнителните. Тоя Джо.. ама за него по-нататък.
Лекциите и досега са ми мъгла. Имаше някаква тъпа игра за запомняне на имената на другарчетата. Скука. Докато не се появи въпросният Джо. Южноафриканец. Отвори уста и ние легнахме под масите от смях. И така през цялата лекция. Бива си го! Ама по- ще го бива в някоя комедия. Казвам му го. "И във филм съм участвал" информира ме Джо-то. Кръстихме го мумията. "С Елизабет Хърли. Но докато се появя на екрана и нашите възкликнат - ето го Джо! - тя, ролята, свърши." Да, ама кой може да се похвали, че е участвал във филм с Лиз Хърли?! Мумията е образ безподобен.
Лекциите свършиха. Отиваме на обяд. Сега мога да поразгледам тук-там. По коридорите се разминавам с разни странни типове, които до един ми се хилят и ми викат "Hi, how are you?" А бе, к'во искате, бе, хора!!?? Дърпам се инстинктивно, гледам в обувките си и вървя като коч напред. Стигам столовата. Същата работа. Нареждам се на линията. Отвсякъде странните типове ми викат - здрасти, как си? А бе как да съм, бе! Гладна съм, разбрахте ли! Поглеждам ги накриво, измърморвам нещо под носа си и грубо им обръщам гръб.
Манджата си я бива на пръв поглед. Я, колко много пастички! Обичам пастички. Личи ми. Пълня една чиния с пастички и се омитам.
Така-а-а. Приключих с пастичките. След малко ще ни развеждат из кораба. Междувременно поредният тип е отнесъл една звучна... Ще се оплача за секшуъл харасмънт, мисля си. На лекцията ни казаха, че това си е сериозно обвинение и не се толерира.
Тръгваме из кораба. Все едно съм индианец в казино. Не запомних пътя за връщане. То магазини, барове, асансьори, булевард, (и казино има), библиотека, театър, басейни, пързалки... Ох, зави ми се свят! Връщайте ме!! Вместо това продължават да ме влачат, а Роуина продължава да обяснява нейните просиииийджууурс...! Тотална лудница.
На връщане ни прекараха по oтчайващо различен маршрут, така че изгледите за разгадаване на лабиринта съвсем се изпариха.
Най-после позната обстановка - в бара сме. Ама не за лекция, не-е-е...! А за по едно преди лягане. Роуина ни увещава да сме били разумни, да учим, вместо да висим в бара, и да се наспиваме. Добре, да, разбира се, ме'ъм! Онова "по едно" го ударихме неясно колко пъти, след което с Х-образна походка се добрахме до кабините. Споменах ли, че душовете са общи? Е, отделно за жени и за мъже.... разбира се. Но все пак си е фън някоя откачена рускиня да ти се напъха под душа, с извинението, че в нейния тече само студена вода... Иди обяснявай после, че харесваш мъже.
След душа навличаме пижамите. Пижама-парти щяло да има. Речено-сторено. Някой отнякъде извади шише ракия. Аз ракия не пия, ама питайте ме за колегите. Течността изчезна за отрицателно време. Щрак! Някой някъде пази спомена за първото ни колежанско пижама-парти. Насядали по земята (някои по скутове), със зачервени от недоспиване и препиване очи, по пижами и чорапи, разперили крака и ръце, запели с цяли гърло и-аз-не-помня-какво.
Секюрити-и-и-и!!! Кой с лазене, кой с подскоци, кой с плонж по пода - всички се втурнахме към кабините. Няма значение чия. Отвън - тишина и спокойствие, ние - ни лук яли, ни лук мирисали. Секюритито се повъртя, повъртя, каза нещо по радиостанцията и се изниза. Ние също - всеки по леглата. Аз - при вмирисаните сандали на Ленка. Boy, didn't I get lucky?!....
Thursday, August 19, 2010
Да работиш на кораб. Епизод 1. To work on a ship. Part 1.
Следните редове са писани преди три години и вече са публикувани на друго място, в друго време, но тъй като смятам това да е нещо като Официален Блог на Невена, тук ще публикувам всичко, което искам да бъде прочетено. Забавлявайте се!
Заветният договор е в плика, а пликът е в ръцете ми. Невероятно! Полетът ми за Маями е след две седмици. Трескаво прехвърлям в главата си споделените преживявания на моята приятелка. Бял кораб - черна работа, казвали моряците. Пука ми. Нали изчезвам оттук! Очите ми се насълзяват - ами детето??? Заради него е, то ще разбере, казвам си. Дали?!?!
И така, 13ти Септември 2002г. "Молим всички пътници за полет София-Париж да се отправят към гишето за проверка". За мен е! Ще видя Париж, градът на любовта. Нищо, че любовта на живота ми остана там някъде зад мен... по-скоро под мен.... Самолетът отлепи.
Стюардът е повече от мил - поръчахме... мартини ли беше или бейлис? И едното, и другото имат една цел - да те накарат да забравиш.
Три часа минаха като три минути. Париж е красив привечер!
Шарл Де Гол - най-огромното място, на което някога съм била! Отвсякъде се стичат потоци хора, говорещи всякакви езици, усмихват ти се разбиращо и те подминават. Ето го брат ми!! Спасена съм.
Обичам залезите, споменах ли? Сега обичам залезите в Париж. На бързи обороти, като във филм на Чаплин, обиколихме Айфеловата кула, подминахме операта, Триумфалната арка, спуснахме се по Шанз Елизе (да ме извинят франкофоните, ама знам как се пише само Je t'aime) и се прибрахме да спим. Утре в 5 е полетът за Маями.
Самолетът е огромен! Радвам му се като малко дете. Брей, че меки възглавнички! Я, радио! Със слушалки! Пък и телевизия имало...! Ц-ц-ц... Бай Ганьо тръгва из ... самолета. Тоалетната е малка, установявам. "Закопчайте коланите!", "Моля, върнете се на мястото си!" казва една мадама по високоговорителя с невероятно секси глас. Турбуленция. Малко се шашкам. Това нещо продължава. Шашкам се малко повече..!.. Тресе ли, тресе! Тъкмо да зажумя от страх и то взе, че спря. Пръстите ми са се впили в коляното на съседа ми. Извинявам се с тъпа усмивка. Отвръщат ми с още по-тъпа.
След 9 часа вече виждам Бахамите в далечината. Ех, каква красота! Маями е разграфено като шахматна дъска, мисля си. Приземяваме се.
Вървя километри, преди да стигна паспортните гишета. Нареждат ни в колона "crew". Като каторжници. Разпуснати, уморени, разрошени.. Около мен забелязвам непознат тип физиономии. Китайци??? Оказва се, че са филипинци и индонезийци. Все тая.
След няколко часа размотаване от гише на гише, вече му се вижда края. Удрят ми заветния печат и ... юруш! На багажната линия е пълен хаос, но все пак успявам да си дръпна куфара и раницата. Тръгвам към изхода.. ъ-ъ-ъм, оказва се, че това е вход.. обратно към асансьора, един етаж по-нагоре, обясняват ми. Полицаите тук са дружелюбни. Първото ми впечатление.
Излизам навън! Най-после свеж въздух! Да, ама не.. Въздухът е толкова свеж, колкото в оранжерия. Задух и влага! Ихаааа, палмиииии! Ех, палмички.... Ето това е, мисля си, да си във Флорида!
Хотелът си го бива! - мисля си, докато гледам как пиколото разтоварва багажа на някакви туристи... Влизаме вътре. Хладилник! Климатиците не се шегуват тук. Настаняват ни. Стаите са ... м-м-м разкошни! Голяма вана, голямо легло, големи прозорци, голям телевизор, голямо дистанционно... Сега разбирам, защо ги наричат грандомани тези американци. Я, ама леглата са страшно меки! Пробваме ги, както подобава - с няколко маймунски подскока и също толкова маймунски крясъци. Биват!
Следва разходка из хотела, плаж на открития басейн, вечеря, домашно парти (с ракия и шопска салата) и - най-после - сън! Но само 4 часа, защото автобусът за кораба е в 6 сутринта. Насядали на пейките зад хотела, сънени и някои все още махмурлии, очакваме чичо Сам да ни откара към нашия Рай. Не се заблуждавайте, това е само името на кораба и е абсолютна противоположност на действителността. Welcome to hell! Така посрещат "старите кучета". Корабът мирише странно, подът е железен и в него се разхождат странни типове, е първата ми мисъл. И втората. И всяка следваща. Докато не ни показаха кабините ни. Сега мислите ми се прескачат - мизерно!.. тясно!.. шумно!.. мръсно!.. Ох, къде се натресох!?? Поне има европейски контакти. Пускам си музика. Успокоява ме... Унасям се и сънувам как тичам към къщи, стигам пред вратата и започвам силно да блъскам - Върнах се-е-е-е!! - бам-бам-бам!....бам-бам-бам!... бам-бам.. Ставай, ще закъснееш...!!! Вратата на кабината се отваря с трясък, лампата светва и една ръка издърпва завивките ми... Оооооххххх.... почна се...!
ENGLISH VERSION
The sacred contract letter is in the envelope and the envelope is in my hands. Unbelievable! My flight to Miami is in two weeks. I hectically review in my mind all the experiences my friend had shared. White ship - dirty job, say the seamen.
I don't give a damn. I'm escaping this here! My eyes get wet with tears- what about my child??? I'm doing it for him, he would understand some day, I say to myself. Would he?!?!?
So, today is 13th of September. "Please all passengers for the flight Sofia-Paris make your way to the security-check". It's for me!
I am going to see Paris. City of love. It doesn't matter that the love of my life remains somewhere behind me.... rather underneath... The plane took off.
The steward guy was more than helpful - we ordered... was it martini or bayley's?? Both have one purpose - to make you forget.
Three hours passed as fast as three minutes. Paris is beautiful at dawn!
Charles-de-Gaulle - the hugest place I've ever been to! Streams of people flow from all sides, talking in different languages, smiling sympathetic at you and passing you by. There is my brother!! I am safe.
I love sunsets, did I mention? Now I love sunsets in Paris. In fast-motion, as if we were in a Chaplin's film, we explored the Eifel Tower, passed by the Opera, Arc de Triomphe, walked down the Champs-Elysee and then went to sleep. Tomorrow at 5 am is our flight to Miami...
......
Again Charles-de-Gaulle.. This time the scenario is well known, I think to myself. Yes but.. no! There is a mile long line at the security check-point. After all, I am entering USA! They check me with that strange machine, then they also pad me down like no tomorrow, they take my shoes off, peek into my socks, remove my belt, my watch, empty my pockets from the coins.... just under my nails they forgot to check! I am lucky to fly only a year after the attack against the Twin Towers.
The plane is H-U-G-E! I am happy like a child. Wow, the pillows are so fluffy! Oh, there is a radio! With headphones! There is TV, too! Well, well.... A redneck is exploring the plain.. The lavatories are small, I discover. "Fasten your seatbelts", "Please make your way to your seats" says a chick over the PA system with a very sexy voice. Turbulence. I freak out a little. That thing continues. I freak out a little more! It's shaking and shaking! I was just about to close my eyes, and it was over. My fingers are dug into my neighbor's knee. I apologize with a silly smile. He smiles back even sillier.
After nine hours in the sky I can see the Bahamas in the distance. Oh, what a beauty!! Miami looks like a chess-board! We land.
I walk miles before I get to the passport check desks. They line us up in the "crew" line. Just like convicts. Loose clothes, tired looks, disheveled hair.. I notice unfamiliar type of faces around me. Chinese?? They appear to be Indonesians and Philippinos.
After a few hours of walking from desk to desk, I can now see it's almost over. I'm given the sacred stamp and.... here I come, Miami! At the baggage claim the chaos reigns, but somehow I get to pull my luggage off the carousel. I make my way to the exit. Uhm.. it appears to be the entrance. Back to the elevator, one floor up, the cop explains. The police officers are friendly here. My first impression.
I am outside! Fresh air, finally. Yes, but.. no! The air is as fresh as in a greenhouse. Moisture and heat! Yaaayyy, palmtrees!!! Oh, my lovely little palmtrees... So this is it to be in Florida! There is one thing left - to find the shuttle that will take me to "Marriott hotel". There is one! "It goes to Marriott-downtown", some guy informs me. Ok, so, that one there! "This is Marriott-something-else, not for you" they cut my enthusiasm again. This scene repeated a few times until, finally, after half an hour the shuttle of Marriott-Fairfield arrives. Ta-daaa! Bingo!
The hotel is not so bad! - I think while watching how the errand-boy takes the luggage of some tourists... We enter the place. Ice-box! The A/C is not joking here. They accommodate us. The rooms are just perfect. Big bath, big bed, big windows, big TV, big remote-control... Now I see why they call Americans megalomaniacs. Wow, the beds are so soft! We try them in the proper way - with a few monkey hops and the same monkey yells. They're good enough!
Next thing to do is walk around the hotel, sunbathe at the pool, dinner, room-party and last but also least - sleep!
Only 4 hours though because the shuttle to the ship leaves at 6 am.
Sitting on the benches behind the hotel, sleepy and still with that hangover, we await uncle Sam to drive us to our Paradise. Don't get deluded, this is just the name of the ship and it's the total opposite. Welcome to hell! This is how the "old dogs" greet us. The ship smells strange, the floor is made of iron, and all kinds of strange dudes are walking around, is my first thought. As well as the second one. As well as all that follow. Until they showed us the cabins. Now my thoughts are raving - miserable!...no room to swing a cat in there!.. noisy!... dirty..! Aahhh, how did I end up here?! At least there are European outlets in the cabin. I turn the music on. It makes me relax..I drop off to sleep and dream I am running back home. I get to the door and start banging on it really loud - I AM BACK!! I AM BACK!! - bang-bang-bang!...bang-bang.. "Get up, you are late!!" My cabin door opens with a crash, the light goes on and a hand pulls off my blanket... Aaaahhhh.....the show is on..!
..to be continued...
Subscribe to:
Posts (Atom)